— Може вече да са евакуирали персонала — прошепнах.
— По-скоро никой не е успял да се върне в града, след като обявиха извънредно положение — изшушука Роман.
Бъди нащрек — помислих си, броейки етажите, през които минавахме. Главен гараж, фоайе, първи етаж…
Приянка отново се намеси, този път с таблото за електронната карта. През малкото прозорче на вратата се виждаше пустият коридор. Роман долепи показалец до устните си, хванал пистолета с другата си ръка, и бавно бутна вратата с рамо.
Гърдите ми горяха и насеченият ми дъх сякаш кънтеше в абсолютната тишина на етажа. Над редовете със сиви работни кабинки светеха няколко лампи. Редици бюра се простираха от единия край на сградата до другия. Обходих ги с камерата на телефона и поклатих глава към спътниците си. Следващият етаж.
Вторият беше също толкова притъмнял, но с коренно различно разположение. Стълбището водеше към два дълги коридора: единият свършваше с покрит прозорец, а другият, този отдясно — с две масивни врати с надпис „КАРАНТИНА“.
Продължихме направо и платненките ми изскърцаха стряскащо по пода. Спрях на място, очаквайки някой да изскочи от някоя от вратите. Приянка се понесе леко напред, сякаш стъпваше по облаци. Като се пресегна към дръжката на по-близката врата, Роман поклати предупредително глава, но тя не му обърна внимание и я открехна. Аз продължих да записвам.
Кабинет. Бюро, отрупана библиотека, купчини листове и чифт обувки с високи токове под бюрото. Нямаше нужда да проверяваме и другата врата — щяхме да намерим същото. Електрическите импулси бяха еднакви. Искри в сравнение с енергийния тътен, разнасящ се иззад тежките плъзгащи се врати в дъното на другия коридор.
Този път поведох аз. Коридорът сякаш притъмняваше по краищата, докато вървях към вратите. Сърцето ми биеше толкова неудържимо, буйно, че едва ли можех да проговоря дори ако се наложеше. Натиснах копчето на стената и вратите се отвориха със съскане. Но щом пуснах бутона, за да вляза, се затвориха пред мен.
— Сигурно се отварят само от тази страна — предположи Роман.
— Само ако мен ме няма — изшушука Приянка. — Сезам, отвори се.
Студен, стерилен въздух прелетя покрай нас, прокарвайки ледени пръсти по бузите, през косите ми. Докато се борех с неприятната тръпка, Роман се спусна към кутията с хирургически маски на стената и ни подаде по една. Задържах своята върху устата си, благодарна, че поне донякъде притъпяваше острата химическа миризма. Кожата по ръцете и тила ми настръхна. Това отделение беше по-тъмно дори от предходните, от тавана светеше само една лампа, докато минавахме покрай стаите с болнична атмосфера, оборудвани с купища машини. Приянка забави крачка и надникна през един от прозорците за наблюдение.
— Какво е това място, по дяволите? — прошепна тя.
Споходи ме ужасяващо подозрение за първоначалната роля на отделението, когато ОМИН се появи за пръв път и светът реши, че е заразен вирус. Вероятно тук бяха държали децата с първите регистрирани случаи.
Роман се обърна към вратите, през които влязохме, и ни махна да го последваме. Но веднага, щом тръгнах, тиха мелодия достигна ушите ми и едва не изпуснах телефона.
Не беше коя да е песен. „Ролинг Стоунс“. „Запали ме“.
Понесе се над облицования с плочки под, по гладките стени. Отсрещният край на коридора беше потънал в толкова гъст мрак, че дори не бяхме видели чупката надясно.
Тръгнах най-отпред и с всяка следваща крачка сякаш се разплиташе все повече и повече една нишка от мен. Роман вървеше наблизо, вдигнал пистолета си.
И този коридор водеше до двойна врата, чиито криле се полюшваха леко от силната струя на климатичната инсталация над тях. Сини престилки. Операционна маса. Големи жужащи машини.
Не тук — помислих си, бутвайки една от люлеещите се врати. — Моля те, само не и тук.
Приличаше на сцена от кошмар.
Един хирург стоеше в горния край на операционната маса и размахваше хирургическа бормашина в ритъм с песента, сякаш беше диригентска палка. Дребна фигура стоеше от другата й страна, до поднос с лъснати метални инструменти. Трети човек седеше зад монитор и контролираше подвижен скенер, който се въртеше над масата.
А на самата маса, с обръсната глава и восъчнобледо лице, лежеше Руби.
— Спрете!
Думата изригна от гърдите ми с грохотна мощ. Хирургическата лампа проблесна ярко и се взриви заедно с монитора. Жената пред него изхвърча на пода и блъсна главата си в плочките.
— Ще извикам…