Вълнистата коса на Лана беше пристегната в спретната конска опашка. Носеше същата униформа като на охранителя, когото беше застреляла, и ме изучаваше с нов поглед и изражение, смущаващо сходно с това на Роман. Държеше пистолета си отпуснат до тялото си, сякаш не намираше моя за заплаха. Пъхнах телефона в джоба си, за да освободя и двете си ръце.
Нямаме време за това. Трябваше да измъкнем децата.
— Идвам с цял отряд — каза Лана. — Изключено е да се измъкнете. По-добре тръгнете с мен още сега.
— Не го прави — каза тихо Приянка, заставайки пред мен. — Моля те, Лана. Умолявам те да не разбиваш сърцето ми отново.
— Винаги това те е спъвало, При — отвърна дрезгаво Лана и докосна с една ръка висулката на колието си. — Използваш сърцето вместо главата си.
— Вярно — потвърди с разтреперан глас Приянка. — Романтичка съм, както вероятно си спомняш.
— Спомням си много неща — натърти грубо Лана.
— Не изоставихме Мърсър, Лана — продължи Приянка и направи още крачка към нея. — Избягахме от него. Той е чудовище и наранява деца, както тези тук нараняват децата пред нас сега. Моля те… моля те, остави Сузуме да ги спаси. После аз ще ти позволя да ме отведеш при Мърсър.
Лицето на Лана се изкриви в отвратена гримаса.
— Все едно имаш избор. Не идвам за теб, но с удоволствие бих се възползвала от възможността да те спра.
Тя най-накрая вдигна пистолета. Моят остана насочен към нея, докато сърцето блъскаше в ушите ми. Паническата мисъл, че потиска силата ми не ми позволяваше да укротя разтрепераните си ръце.
Права бях. Пред нас не стоеше човек с промит мозък — нищо общо с Червените, които бях срещала. Това беше дълбоко заблудено, манипулирано момиче, влязло в обятията на мъж, за когото си бе въобразила, че е достатъчно могъщ и силен да я защитава.
— Мислиш, че Мърсър те обича? Че го е грижа за нещо повече от това с какво можеш да си му полезна? — Приянка се изсмя безизразно. — Това не е любов. Любовта не е изтезаване на невинни деца, не е изопачаване на телата им, за да ги използва. Аз те обичам. Роман те обича.
— А аз ви мразя — отсече гневно Лана. — Мразя ви.
Приянка потрепна.
— Така те е накарал да вярваш Мърсър.
Лана не сваляше пистолета си. Настръхнах от смеха й.
— Вярвам в каквото аз реша да вярвам, и ето какво е: Мърсър ме направи силна. Даде ми възможност да бъде човекът, който исках да бъда. Не ме изостави, а ми създаде армия. За всички нас.
— Мислиш, че сме те изоставили? — повтори пресипнало Приянка. — Знаеш ли колко ни костваше това?
— Не достатъчно, че да се върнете — отвърна Лана. — Не достатъчно.
Вратата към стълбището се отвори рязко зад нас. Завъртях се тъкмо навреме да видя как Вида протяга ръце и запраща Лана към далечната стена със силата си. Приянка ахна и се наложи да я хвана за ръката, за да не скочи към проснатата на пода Лана.
Онзи натиск напусна съзнанието ми и електричеството пак запя в тялото ми, прииждайки от всички страни — отгоре, отдолу, през стените.
— Къде са децата? — изрева Вида. — Трябва да вървим!
— Казах ви, че няма да се измъкнете оттук.
Лана се изправи на крака. Скочих към пистолета, който беше изпуснала, но тя дори не понечи да го стигне първа.
Просто вдигна пластмасовия капак на противопожарната аларма и дръпна ръчката.
Четиридесет и трета глава
Сирената разкъса и последните останки от самоконтрола ми. Изви се с пронизителна, безпощадна сила. Замигаха аварийни светлини, обливайки в червено стените и плочките на пода.
Вида изблъска встрани скованото тяло на Приянка и стреля по Лана, която хукна надолу по коридора.
— Отива при Руби! — надвиках алармата аз. — В сградата има отряд на „Синя звезда“!
— Момчетата вече са там — успокои ме Вида. — Ние трябва да освободим децата. Приянка! Приянка!
Хвана я за рамото и я разтърси силно. В какъвто и затвор на ужасите да бе попаднала Приянка, най-сетне излезе оттам.
— Можеш ли да изключиш алармата? — изкрещях й.
— Твърде късно е! — каза Вида. — Ще пристигнат всеки момент. По-добре да оставим сирената, за да прикрива изстрелите. Следете другия вход, асансьорите от другата страна.
— Добре — отвърна Приянка и тръгна към първата стая, сякаш изпаднала в транс. — Трябва ми… Ще е…
— Няма нищо — прекъснах я. — Само побързай.
Преди да заеме позиция, Вида изкрещя:
— Ако се разделим поради някаква причина, да знаете, че ще излезем през отделението за карантина.