— Ехо! Прия! Вида!
Но дори аз почти не чувах гласа си през воя на сирената.
Глупачка — смъмрих се яростно. Нямах телефон. Не знаех дори докъде води тайният изход, за да ги причакам на улицата. Вариантите ми се изчерпваха, протичайки през ума ми като последните остатъци от заряд в батерия.
Пуснах копчето, отстъпих назад и огледах внимателно двата тънки прозореца на вратите. Бях дребна… вероятно имаше как да изкривя тялото си така, че да се промъкна през тях. Прицелих се старателно и ръцете ми поеха отката на пистолета. Но вместо да пръсне стъклото на парчета, куршумът рикошира. Подсилено стъкло. Пълнителят изщрака на празно.
— Мамка му — просъсках, бършейки потта от лицето си.
Мислите ми се заблъскаха една в друга, и те намалели заедно с последните ми варианти. Можех да претоваря електрическата мрежа на вратите със силата си и да изпържа жиците. Така не беше изключено да останат в отворено положение. Но можеше и да се активира аварийна система за сигурност, която да ги заключи необратимо.
Въздъхнах треперливо и опитах да се успокоя с логична мисъл. На този етап нямах нищо за губене. Никой нямаше да дойде за мен, освен войниците и охраната, претърсващи етажите. Ако вратите се отвореха — страхотно. Лесно. Ако се затвореха окончателно, щях да прибягна до последния си вариант — да потърся друг изход от сградата и да се срещна с приятелите си на друго място.
Вече загубих предостатъчно време — помислих си.
Пак посегнах към копчето, но в този момент усетих нещо твърдо в основата на гръбнака си. Роякът парещи, вцепеняващи иглички, нахлул в съзнанието ми, ме накара да изкрещя от болка. Сирената продължаваше да вие, принуждавайки Лана да говори в ухото ми:
— Бъди добро момиче и опри ръце във вратите.
Моля те, не искам да си отида така.
Думите ме прогориха и заседнаха в гърдите ми.
Исках само да спася Руби. Да помогна.
Лана ме тикна напред с дулото на пистолета си. Видях размитото си отражение в матовия метал на едната врата. Опрях длани и чело на ледената й повърхност.
— Щом не мога да му заведа нея, ще му предложа теб за компенсация — каза Лана, извивайки едната ми ръка зад гърба ми. — Така ще знам, че не съм си пропиляла времето.
— Е, може да опиташ, ако не друго — казах й, игнорирайки студения натиск на дулото в гръбнака ми.
Стиснах очи и се помъчих да намеря онази сребриста нишка, да измъкна искрата изпод желязната й хватка върху съзнанието ми. Силата си беше моя. Никой нямаше право да ми я отнема… никой…
Стягането около черепа ми, онзи неумолим натиск, сякаш се поразхлаби.
— Какво правиш? — изръмжа Лана. — Престани…
Случи се светкавично и не осъзнах, че падам, докато вратите не изчезнаха пред очите ми и тялото ми не се стовари върху студените плочки. Зъбите ми изтракаха, прехапвайки езика ми в същия момент, в който острата болка избухна в коленете и дланите ми. Обърнах се по гръб и стрелнах крак към Лана, но вратите на отделението за карантина се бяха затворили зад мен. Възелът около съзнанието ми се скъса и топлата сила отново се разля в мен.
Моя.
За един трескав миг реших, че съм успяла — но наистина бях минала през вратите, а тя беше…
От другата страна на вратите се чу приглушен крясък, достатъчно силен, че да го чуя въпреки сирената. Какво се случва, по дяволите? Още по-ярка червена светлина обля коридора и побързах да се изправя.
Бягай, глупачке — помислих си, но все пак погледнах през прозорчето към Лана.
Кръвта застина във вените ми.
Някой я беше сграбчил в гръб и беше приковал ръцете й до тялото й. Веднага разпознах тъмната коса под проблясващите аварийни светлини. Още преди да вдигне лице към мен.
— Роман!
Това е… Не беше възможно. Оставих го в операционната зала. Трябваше да е тръгнал напред с Лиъм, Дунди и Руби. Защо не беше тръгнал с другите?
Защо беше от грешната страна на вратите?
Заблъсках с юмрук по стъклото, за да привлека вниманието му. Лана се мяташе в хватката му, но той я стисна още по-силно и й каза нещо с болезнена гримаса на лице.
Щом владеех силата си, значи… какво значеше това? Че е успял да я изненада и да усвои дарбата й, преди тя да я използва срещу него? Че е неутрализирал силата й, която неутрализира нашите сили?
— Роман! — изкрещях, блъскайки още по-силно по стъклото.
Вдигнах ръце, за да опитам да срина електрическата мрежа на вратата, но той най-сетне ме видя. Завъртя се заедно със сестра си и стреля с разтреперана ръка по контролния панел на стената. От вътрешността на вратите се чу металическо издрънчаване и, точно както бях очаквала, се задейства аварийната система за сигурност. Електричеството се изпари от тях като душа, напускаща тялото.