— Не! Роман!
Пъхнах пръсти в пролуката между вратите и стъпих стабилно на пода. Можех да разтопя ключалката, да направя все нещо… вратите бяха тежки, но…
Той ми показа с поглед лявото си рамо, където беше притиснал дясната си ръка с изпънати пръсти. Вдигна я леко и пак я долепи до рамото си, повтаряйки движението. Сигналът ни.
Добре съм.
— Не! — изкрещях.
Той пак го направи, макар че едвам удържаше Лана.
Всичко е наред.
Разбрах, че ридая, когато не успях да си поема въздух и усетих ръцете си толкова хлъзгави от пот и сълзи, че не успявах да хвана добре метала. Преместих се пред прозорчето, за да привлека отново вниманието му. Ефектът от отразяването на силата на Лана вече беше видим. Лицето му бе застинало в зловеща маска на агония, докато се мъчеше да я повали на земята.
Изкрещях, когато въоръжените войници се изляха откъм стълбището в другия край на коридора. Не униформените армейци, не охраната на сградата, не дори Защитниците — тези мъже и жени бяха облечени в познатите черни екипи.
„Синя звезда“.
Като видях как Лана се отпусна внезапно — как жестоката, триумфална усмивка се разля по лицето й, кръвта ми се вледени и останах без дъх.
— Не! — изкрещях. — Пусни я!
Не биваше да се връща — щяха да го убият. Мърсър щеше да го убие, ако не с куршум, то с психически тормоз.
Но Роман нямаше намерение да пусне сестра си. Не и този път. Дори за да се спаси. Погледна към войниците, после обърна към мен сините си очи, ярки като светкавиците в онази буря. По изражението му се разстилаше плашещо спокойствие. Прочетох думата върху устните му.
Бягай.
Един метален флакон се търкулна към тях. Роман се извъртя с гръб към войниците, така че да прикрие Лана. Те сформираха отбранителна линия в дъното на коридора и няколко вдигнаха оръжията си, за да прикриват онези, които тръгнаха към тях с белезници. Само това видях, преди шоковата граната да избухне, обгръщайки ги в ослепителна светлина.
Притиснах длани към стъклото и пак заблъсках по него.
Бягай — помислих си. — Трябва да избягаш.
Не можех да остана тук. Не можех и да си тръгна.
Но другите… Руби, Приянка, Лиъм, Дунди, Вида и децата се нуждаеха от мен. Нуждаеха се да избягам. Чакаше ме още работа. Още много работа.
Не знам как се върнах при операционната зала, нито как слязох по тясното, грубо стълбище. Беше ми останал достатъчно здрав разум, че да избутам рафтовете обратно на мястото им и да претоваря електрическата мрежа в панела до вратата, докато металът не се разтопи със съскане.
Когато излязох, другите ме чакаха отвън. Първоначално не можах да осмисля гледката. Не разпознах тази странна малка уличка, скътана зад сградата, където имаше площадка за разтоварване с тухлен навес над рампата, който я скриваше от погледите на хората в околните сгради. На нея беше паркирана една от белите цистерни, с които ООН и временното правителство редовно разнасяха чиста вода до централни точки на всички райони в страната.
Макс стоеше до тъмнокожа жена на средна възраст във военна униформа. Тя махаше към цистерната с обтегнато от паника лице. Дунди беше залегнал върху големия резервоар и помагаше на децата да влязат вътре през един от люковете. Лиъм и Руби явно вече бяха вътре.
Само Вида и Приянка още не се бяха качили и разговаряха настрана. Приянка махна разпалено към сградата. Вида посочи нагоре, към бръмчащите наблизо хеликоптери.
Дунди ме забеляза пръв. Провикна се към момичетата и ме посочи, докато вървях по площадката към тях. Вдишах дълбоко. Звънът в ушите ми звучеше като несекващ писък и с всяка изминала секунда, с всяка стъпка напред ме пронизваше все по-навътре.
Докато съм жива, няма да забравя изражението на Приянка, като ме видя да тичам към тях сама. Първоначалното й облекчение избледня, отстъпвайки място на силна болка и рана, която щеше да остави траен белег.
— Не! — извика, скочи от стълбата и хукна към мен. — Не! Къде са?
Сграбчих я и въпреки големия й ръст, въпреки паническия й бяс някак успях да я повлека обратно към цистерната.
— Трябва да вървим. Ще ни настигнат до броени минути…
Вида опита да ми помогне и получи юмрук в челюстта за благодарност.
— Не ме карай да те нокаутирам — предупреди я тя.
— Още са вътре! — крещеше Приянка. — Роман се върна да я намери! Къде са?