— „Синя звезда“ — беше единственият ми отговор.
Вида ме погледна. Болката в гърлото ми се разнесе из цялото ми тяло. Тя се пресегна да приглади косата ми назад.
— Постъпила си правилно — заяви категорично. — Нямало е какво друго да направиш.
— Моля ви — извика шофьорката на Макс. — Трябва да вървим. Още патрулират из улиците. Искам да ви помогна, наистина искам, но си имам свое семейство. Ако ме хванат, близките ми ще платят.
— Няма да си тръгна — отсече Приянка.
— Явно не си ми повярвала, като ти казах, че ще те нокаутирам — запретна единия си ръкав Вида.
— Не можем да им помогнем сега — уверих я, игнорирайки вероятността да не са ги задържали живи. — Той искаше да се измъкнем. Прия, той настоя да си тръгна.
— Заедно ли са? — попита тя. — Двамата… заедно ли са?
Успях само да кимна.
Приянка се обърна към стълбата и се заизкачва, без да ме погледне повече. Като се пресегнах да й предложа опора, тя се изтръгна от ръцете ми и сякаш някой смачка цялото ми тяло.
Последвах я до върха на цистерната и Дунди ми помогна да сляза през тесния люк. Изненадах се, когато краката ми цопнаха във вода. Резервоарът миришеше на хлор и медният химикал, който добавяха във водата, за да неутрализират Веществото Амброзия.
Заопипвах слепешком стените на тъмното пространство, докато очите ми не се приспособиха достатъчно, че да видя децата, скупчени до едната стена, и Лиъм, прегърнал Руби в дъното на резервоара.
Бяха увили изнемощялото й тяло в няколко груби одеяла, от шията до краката. Лиъм я крепеше през раменете, притиснал главата й към гърдите си. От кръста надолу и двамата бяха потопени във вода. Коленичих пред тях и докоснах лицето на Руби. Изглеждаше също толкова зле, колкото и в операционната. Мракът подчертаваше хлътнатините по лицето й.
— Хайде, скъпа — шепнеше й Лиъм. — Не ни карай да чакаме. Знаеш колко съм нетърпелив.
Приянка ни гледаше, приклекнала до стената срещу децата. От люка проникваше достатъчно светлина, за да видя как по лицето й се стичат сълзи и падат във водата под нея.
Макс и Вида също влязоха в резервоара, а накрая и Дунди се спусна, затваряйки вратата на люка след себе си. Децата се уплашиха от пълния мрак и ми се искаше да им кажа, че само трябва да са търпеливи, че и към него ще привикнат, както към всичко друго. Ала нещо ми подсказваше, че не се нуждаят от такъв урок.
Двигателят на цистерната изрева и потеглихме през вдлъбнатината в площадката, а оттам — към главната улица.
— Къде я намери? — попита Вида Макс.
— Видя ме, докато се опитвах да открадна камиона й, и каза, че ще ни помогне — обясни Макс.
— И си повярвал на човек в униформа на правителството? — попита Приянка.
— Дойде до „Леда“, нали? — изтъкна той.
— Дявол да го вземе, хлапе — въздъхна Вида и облегна глава назад върху стената на цистерната.
Камионът се люшна на поредния завой.
— Няма да ни предаде — заяви категорично Макс. — Ще стигнем навреме за срещата, която си ни уговорила. Обеща ни.
— Ако се окажа права, ще издълбая тези думи на шибаната ти надгробна плоча. — Вида изсумтя. — „Тя обеща.“
Дунди я докосна успокоително по рамото, минавайки покрай нея, и дойде да провери как е Руби.
— Някаква промяна? — прошепна.
Лиъм поклати глава.
— Децата казват, че и те не знаят какво й се е случило. Просто била… — Той преглътна тежко. — Била така от дни.
— Приложили ли са й лечебната процедура? — попитах.
— Не знам — отвърна Лиъм. — Казаха ми, че хората от „Леда“ само им правели тестове и взимали проби от тях, но кой знае какво са вършили с нея.
Споменът за хирурга с бормашината в ръка пробяга през съзнанието ми. Но като погалих остриганата й с машинка коса, бяла светлина прогори очите ми отново. Онова познато чувство се прокрадна пак в мен, макар и по-слабо от преди. Този път знаех, че не трябва да се отдръпвам от нея.
Картината изплува в ума ми като капки мастило, размиващи се във вода. Дървета в пълния си пролетен разкош. Пътечка, лъкатушеща сред тях. Детска площадка под сянката на изрисувана с графити, обкована с дъски сграда.
Мястото ми беше познато.
Счупената люлка сякаш се материализира от прахоляк и въздух. Табелата на някогашното училище беше строшена, но крайчецът й се четеше. Начално училище „Блекстоун“.
Защо ми го показваше?
Тръгнах — Руби тръгна — покрай люлките към ръждясалата катерушка и пропълзя на колене под една килната пластмасова пързалка.
Зарови ръце в мокрия пясък и започна да изхвърля цели шепи настрани. След няколко минути бръкна в джоба на якето си. В ръцете й — в моите ръце — се появи черна кутийка, от онези, в които се подаряват бижута. Отворих я. Вътре имаше малка флашка. И листче с две думи, написани на него: ДОВЪРШИ ЗАПОЧНАТОТО.