Макс беше събрал децата и се опитваше да ги поразсее с някаква история, докато ги водеше към микробуса на Кейт.
— Една доверена лекарка ни чака в секретната квартира — обясняваше Кейт на път към джипа. — Тя ще ни даде откровен отговор.
— Не ми трябва откровен — отвърна немощно Лиъм. — Трябва ми добър.
— Знам — пророни тихо Кейт и отвори задната врата, за да се качи първо той, а после му подадоха Руби.
Махнах на шофьорката, макар и да знаех, че вероятно не ме вижда. Нямаше значение.
Вида вече седеше пред волана на джипа, а Дунди — на пасажерското място до нея. На мен ми оставаше да се кача отзад при Лиъм и Руби. Приянка и Макс взеха две от децата в седана, а Кейт покани останалите в микробуса.
Действахме тихо и бързо, с експедитивността на хора, решени възможно най-скоро да се отдалечат от дадено място. Кейт тръгна най-отпред и ни изведе на улицата, после и от града.
Държахме радиото включено, за да може Дунди да следи новините. Накрая обаче го изключих, съсредоточавайки слуха си върху тежкото дишане на Лиъм, прегърнал силно Руби. Като усети, че го гледам, очите му омекнаха. Ако продължах да се взирам в него, щях да се разплача, а в момента сълзите далеч нямаше да са ни от полза.
— Съжалявам за Роман — пророни той.
Знаех, че говори искрено. Знаех, че всички ми съчувстват за болката, която сякаш стискаше дробовете ми в примка. Не можех да му кажа, че всичко ще се нареди, нито да му обясня какво се е случило и какво можеше да се случи на Роман и Лана при „Синя звезда“, затова просто си замълчах. С всеки изминал километър шокът като че ли се загнездваше все по-надълбоко в съзнанието ми. Не му се съпротивлявах. Мълчанието ми вече беше лечебно място, не капан. И точно в момента се нуждаех от него.
Лиъм преметна свободната си ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си и Руби.
Ето че сега се нуждаех и от това.
Секретната квартира в Доувър явно беше останка от дните на Детската лига, но реших да не разпитвам Кейт, а и тя не обясни по своя инициатива. Намираше се в дъното на една пуста улица и на верандата й още се ветрееше оръфан американски флаг. Доста иронично… предвид обстоятелствата. Но ми се струваше сигурна, особено след като вкарахме микробуса в гаража, а децата — в къщата, така че не разбирах защо Лиъм изглеждаше, сякаш е видял призрак.
— Само тази квартира оставихме, след като Лигата се разпадна — обясняваше му Кейт, отваряйки му вратата. — Повярвай ми, иначе не бих ви довела точно тук.
Ниска тъмнокоса жена излезе от входната врата.
— Вкарайте я вътре — нареди, като се огледа нагоре-надолу по улицата.
Лиъм пренесе Руби с видимо усилие по пътеката и нагоре по стълбите към верандата. Дунди вървеше близо до тях, подпрял с ръка отпуснатото й тяло. За всеки случай.
— Благодаря ти, че се съгласи, Мария — каза Кейт, когато момчетата настаниха Руби на едно легло на горния етаж.
Върху дюшека нямаше нищо друго, освен чаршаф, и лекарката съблече възголямата си жилетка, за да я пъхне вместо възглавница под главата на Руби.
— Какво ти трябва? — попита Кейт, надвесила се тревожно над леглото.
На нощното шкафче имаше малък комплект лекарски инструменти и банка за интравенозни вливания.
— Чиста вода, парче плат и дрехи за нея — отговори Мария. — Проверих в шкафовете, но не намерих нищо подходящо.
— Изнесохме от къщата всичко, чрез което можеха да ни идентифицират като нейни собственици — обясни извинително Кейт. — Но имам пречиствателни таблетки за вода в чантата. Ще ти донеса кана.
— И ще помоля да освободите стаята, за да прегледам момичето — каза Мария, надзъртайки многозначително към Дунди и Лиъм.
Лиъм се напрегна, но Дунди сложи ръка на гърдите му и поклати глава.
— Хайде. Поне теб мога да те закърпя.
Поостанах малко до вратата дори след като другите си тръгнаха. После, понеже не ми хрумваше как иначе да помогна, слязох при колите да прегледам с какви провизии разполагаме и с какво можем да нахраним децата.
Внесох тихо торбите, за да не събудя децата, които спяха на дивана и на килима във всекидневната. Бяха се сгушили едно в друго като котета и гледката пак ми напомни колко издръжливи са децата, но и до каква степен този свят изпитваше границите на издръжливостта им.
Нямаше какво друго да правя, освен да извадя провизиите от торбите и да се заема с безмозъчната задача да ги подреждам по кухненския плот. От време на време мярвах Макс и Приянка с периферното си зрение, но явно още никой от нас не се чувстваше готов да говори. Посегнах към последната чанта и пръстите ми докоснаха смачкан на топка плат.