Поклатих глава.
Лиъм потри лицето си с ръка и погледна Руби.
— Какво има? — попита го Дунди.
— Замислих се за моите деца, онези от Убежището — сподели той. — Знам, че мама и Хари ще се погрижат за тях, но нямам никаква представа какво се случва, дали всички са добре. Не мога да им заведа Руби в такова състояние, но тя ще ме убие, ако не ида да проверя как са.
— Ще отидеш — каза му Дунди. — Изчакай тук няколко дни, дотогава състоянието й може да се стабилизира и да се свести. Ако не, ще отидеш при децата за ден-два, а аз ще остана при нея и ще държа всички в течение. Татко ще ни донесе необходимото от неговата болница и сигурно ще успее да намери доверен невролог за консултация. Позволи да направя поне това, моля те. Още не мога да се върна във Вашингтон, не мога да застана пред камера и да кажа истината на света, но мога да помогна на приятелката си. И точно това смятам да направя.
— Може… — провлече колебливо Лиъм. — Но ако се случи нещо, докато ме няма…
— Нищо няма да се случи — обеща му Дунди. — Тъкмо ще имам време да проуча откъде са взети децата долу и дали имат домове, в които трябва да ги върнем. Или поне да намеря друга секретна квартира, в която да ги преместим.
Мария се върна с пълни ръце. Излязох в коридора, за да й направя място, но щом се озовах извън стаята, нямах сили да се върна. Онова чувство, статичното електричество под кожата ми, се появяваше отново. Стаята ми се струваше прекалено тясна.
Една от лампите на коридора запремигва, докато минавах под нея на път към празната стая в дъното на къщата. В нея нямаше нито легло, нито гардероб, само прозорец и бюро без стол. Облегнах се на бюрото и затворих очи, притискайки ризата на Роман към устните си. Вдишах мириса на кедър, кожено яке и пушек.
Приянка и Макс още не знаеха как се бях измъкнала аз, при положение че Роман и Лана не бяха успели, а се оказвах прекалено голяма страхливка, за да сляза на долния етаж и да им обясня. В интерес на истината колкото повече мислех за онези последни секунди, толкова по-необясними ставаха и за самата мен.
Спомнях си толкова ясно как вдига белязана ръка и я притиска няколко пъти към срещуположното си рамо, за да видя. Да разбера посланието му.
Добре съм. Всичко е наред.
Вероятно е знаел, че са войници на Мърсър и какви са рисковете. Именно това не разбирах: Защо му беше да предава себе си и сестра на „Синя звезда“? Защо дори не опита да мине през вратата с мен или да ги отблъсне, за да избяга от друго място?
Заради теб — прошепна тънко гласче в главата ми.
Задържа войниците на „Синя звезда“, за да се измъкнем с Руби и останалите. Може би една част от него най-сетне беше стигнала до заключението, до което достигнахме и ние с Приянка: Мърсър манипулираше Лана, но тя самата не го осъзнаваше и това я превръщаше в опасност за всички ни. Роман обаче не можеше да я остави сама при Мърсър. Не и отново.
Добре съм. Всичко е наред.
Вълна на гняв отнесе болката ми и чувството ми на вина.
Друг път!
Нямаше да позволя на този омагьосан кръг от кошмари да ми отнеме нито него, нито който и да било друг. Вече не можех да се примирявам с малкото, което ни подхвърляха — нямаше да ме заблудят, че колелото на историята ни ще продължи да се върти и без да го бутаме с всички сили напред. Не исках да си седя тук и да се надявам, че всичко ще се нареди. Че просто трябва да изчакаме.
Чакането беше приключило. Щом искаха Кръг „Псион“, щяха да си го получат.
Но при моите условия.
Макс и Приянка седяха един срещу друг на кухненската маса на долния етаж. Макс беше отпуснал глава върху плота й и дремеше, но Приянка, видимо измъчена, проследяваше с пръст шарките на дървото. Намерих тефтерче и химикалка върху стойката на телефона и надрасках набързо обяснение, залепвайки листчето на вратата на хладилника. Повече никой няма да си тръгне, без да се сбогува. Това правило си оставаше. Другите щяхме да измислим в движение.
Като ме чуха, и двамата се надигнаха.
— На някого от вас да му се ходи на екскурзия? — попитах.
— Защо? — учуди се Приянка. — Какво става?
— Руби ни е оставила подарък — отговорих. — Отиваме да си го вземем.
Четиридесет и пета глава
Две седмици по-късно
Не се занимавахме с вратата. Направо взривихме цялата стена.
Погледнах назад и видях отражението на пламъците в тъмните очи на Приянка. Черната скиорска маска скриваше лицето й, но цялата излъчваше доволство, докато гледаше как по земята се сипят раздробени тухли и прахоляк. Задушлив, опушен въздух се виеше по кожата ми. Вдишах дълбоко и докоснах слушалката в ухото си.