— Трите минути започват сега — предупредих другите. — Ви, заела ли си позиция?
Вместо отговор получих още една малка експлозия, този път при главния вход на склада на Мърсър, където Вида чакаше сигнала ми с екип от седем пси.
— Проникнахме — обяви Вида в ушите ни.
Отвътре веднага им откликнаха с изстрели. Махнах на групата зад мен да влезе сред тлеещите останки от стаята, където Мърсър бе настанил част от марионетките си. Джейкъб влезе пръв и с един замах на ръката си запрати двама от хората на Мърсър към отсрещната стена.
— Стойте тук — казах му. — Не позволявайте на никого да влиза или излиза, докато не се върнем.
Когато по-рано поисках помощ, двамата с Лиза се отзоваха заедно с дузина други пси, които не бях виждала от години. След като съживихме мрежата, потокът на промяната между нас започна да нараства, стана неудържим.
Един глас можеше да се заглуши, но не и десетина. Не и сто. Не и хиляда.
Не искахме да сеем насилие, нито да надвием враговете си, всявайки страх в сърцата им, действахме извън закона — събирахме информация, закриляхме всички пси и разкривахме директно на обществото истината, отнета им от хората на власт.
— Вътре сме, Макс — съобщих по радиостанцията. — Бъди в готовност.
Макс, който ни чакаше в камион отвън, отговори:
— В готовност съм. — По линията се разнесе кратко пращене, после добави по-тихо: — Баща ми…
— Знам — прекъснах го, извеждайки останалите от стаята. — Не се безпокой.
Един от хората на Мърсър ни причакваше на коридора полуоблечен и обезумял от адреналин, след като го бяхме събудили от дълбок сън. Стреля по нас, но не уцели никого. Един от Сродниците с мен го вдигна във въздуха и го блъсна в пода. Мъжът се просна в безсъзнание.
Приянка ме погледна тревожно.
— Знам — казах й. — Но ако не ги намерим тук, ще претърсим следващия склад, и следващия.
— Мърсър ще ги премести — прошепна тя. — Като разбере, че сме щурмували този склад, ще се досети, че ги търсим. Ако изобщо още са…
Тя не довърши изречението си. Живи.
Претърсвахме лека-полека всички складове и сгради на Мърсър, издирвайки Роман и Лана. Мърсър вече не пътуваше с Дана, което ми вдъхваше надежда, че двамата с брат й още са заедно. Но винаги, когато Макс опиташе да ги открие със силата си, виждаше само мрак.
— Живи са — уверих Приянка. — И ще ги намерим. Но и на всяка цена ще измъкнем тези деца оттук.
Тя изпъна гръб. И без капка съмнение отвърна:
— О, да, ще ги измъкнем, и това ще е достатъчно.
Ние ще сме достатъчни.
Отвътре складът беше точно такъв, какъвто ни го описаха Приянка и Макс — дълъг коридор със стаи и кабинетът на Мърсър, който сега беше заключен. Бяхме изчакали подходящия момент, Макс следеше Мърсър всеки ден през последната седмица и половина, докато не го видя да напуска щабквартирата на „Синя звезда“, в която се намирахме сега, отпътувайки за среща с Мур и хората му.
Приянка го искаше тук, искаше да запали цялата сграда и да го принуди да гледа, вързан и със запушена уста на задната седалка на кола, потегляща към най-близкия контролен пункт на ООН. Но май и двете знаехме, че това никога няма да е достатъчно, някой друг щеше да запълни освободеното от него място и да поеме контрол върху дейността му. Ако искахме да го извадим завинаги от играта, трябваше да сринем бизнеса му из основи, да изкореним всички криминални сделки, които укриваше така старателно.
Идвахме да спасим отвлечените от него деца, но и да му откраднем всички файлове и данни за бизнеса и съдружниците му. А ако доказателствата не стигаха на закона, щяхме да го съдим според нашия.
Приянка стисна ключалката на вратата му. Преди да влезе, ме хвана за лакътя.
— Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно?
— Дойдохме заедно, ще си тръгнем заедно — обещах аз. — Лиза, Джен, вие тръгвате с Прия.
Двете момичета се отцепиха от групата ни. Махнах на останалите да претърсят стаите за децата.
— Като приключите, вървете при Джейкъб!
Те потвърдиха и аз изтичах напред, свръщайки зад ъгъла на коридора. От Приянка знаех, че Мърсър — параноикът му с параноик — винаги пътува с целия си охранителен отряд. Затова с лекота се погрижих за единствения мъж, който опита да стреля по мен иззад укритието на една врата. Телефонът му бързо го предаде. Писъците му продължаваха да отекват по коридора, когато най-сетне намерих двойната врата, която търсех.
Стаята зад нея спря дъха ми. От всеки ъгъл дебнеха големи машини, вибриращи от електричество, въпреки че хибернираха. Пред мен имаше малка операционна маса, а зад нея — болнично легло, върху което неподвижно лежеше чернокосо момиченце. Кожата й беше восъчнобледа, сякаш цялата й кръв се беше изцедила.