Выбрать главу

За миг на нейното място пред очите ми се появи Приянка. Роман.

Стиснах челюсти, за да сдържа прилива си на гняв. Мониторите и другите устройства от двете страни на леглото показваха, че жизнените й показатели са стабилни, но вниманието ми прикова тъмнокожият мъж в лабораторна престилка. Стоеше с гръб към мен, настройвайки старателно интравенозната система на момиченцето.

Като чу скърцането на ботушите ми по плочките, замръзна на място.

— Отдалечи се от момичето — наредих му, насочила пистолет към гърдите му. — И вдигни ръце.

— Намерихме децата — съобщи Вида по радиостанцията. Зад гласа й се чуваха трополене и боричкане. — Но Роман и Лана не са тук.

Остра болка прониза гърдите ми. Въздъхнах тежко, мъчейки се да прогоня малкото късче надежда.

— Ще ми трябва малко помощ — каза Вида. — Някои от децата се съпротивляват.

— Идвам — обади се Приянка.

Още няколко от екипа ни се съгласиха да й помогнат, но гласовете им се загубиха сред жуженето на машините.

— Джон Уендал? — попитах, докато в сърцето ми се пробуждаше грозен пулс на омраза.

Той кимна. Разпознах Макс в лицето му, под дълбоките бръчки и уплахата.

— Имаш огромен късмет, че обещах на сина ти да не те убивам — казах му с разтреперан глас.

Онова момиченце… ако я беше наранил…

— Макс? — прошепна той. — Моят Макс? Тук ли е?

— Отвън — казах му. — Можеш да дойдеш доброволно или да те извлека насила, но и в двата случая до края на живота си ще плащаш за всичко, което си сторил тук.

Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Тръгвам доброволно. Другите деца…

— Събрахме ги. — Надникнах към момичето. — В състояние ли е да я превозваме?

Бащата на Макс кимна и отиде да откачи машините от тялото на детето. Момиченцето не помръдна, само въздъхна дълбоко. Той понечи да я вдигне.

— Да не си я пипнал! — предупредих го.

— Излязохме, Зу — съобщи Вида по радиостанцията.

— Връщам се към вас. Още ли сте…?

Вратата се отвори със замах. Лицето на доктор Уендал пак се промени, почти засия.

— Прия.

Чувството не беше взаимно.

— Точно така — озъби му се тя. — Връщам се лично да те завлека в ада.

Тъй като знаех, че е въоръжена, прибрах пистолета си и вдигнах момиченцето. Едната й буза се опря на рамото ми и тя инстинктивно преметна ръце през врата ми.

— Върви, демоне — нареди му Приянка. — По-бързо. Или искаш да излетиш оттук на облак от сяра?

— Няма нужда от враждебност… — поде доктор Уендал.

Тя го блъсна напред, опряла пистолет в гърба му.

— О, има, и още как.

Излязохме по същия път, по който бяхме дошли. Джейкъб беше останал да ни изчака. Пое момичето от ръцете ми и забърза към малкия товарен камион, който спря със скърцане на гуми на улицата пред нас.

Приянка сложи ръка на рамото ми, неспособна да скрие разочарованието си.

— Ще претърсим следващия склад — обещах й. — И следващия… и следващия… докато не ги намерим.

Тя пое дълбока глътка въздух и кимна.

Страшно ми се щеше да открием Роман тук, но и това стигаше. Знанието, че децата бяха в безопасност и повече никога нямаше да попаднат в ръцете на Мърсър или правителството, че повече няма да стъпят в лаборатория… И това ми бе достатъчно.

Вида скочи от кабината на камиона, а Макс остана на шофьорската седалка. Вътрешната лампа беше включена и видях ясно напрегнатото му лице, докато Приянка водеше баща му към кабината. Някой затвори вратата на каросерията, заглушавайки тревожното бърборене на децата.

Вида вдигна главата на момиченцето от рамото на Джейкъб и огледа лицето й.

— Последното е — казах.

— Взехте ли…? — подхвана момичето с немощен гласец.

Джейкъб забави крачка.

— Какво каза? Трябва ли ти нещо?

— Момичето… с цветето — пророни то, мъчейки се да отвори очи.

Приянка прикова поглед в него.

— Какво момиче, миличка?

Дългото му мълчание беше почти болезнено. Стегнатите ми от напрежение гърди едва поемаха въздух.

— В кабинета — прошепна то. — В тъмното.

С Приянка се спогледахме и видях отражението на собствената си надежда по лицето й.

— Проверихме кабинета — обясни Вида, нахлузвайки скиорската маска върху носа си.

— Влязохме в кабинета, но не го претърсихме обстойно — поправих я дрезгаво. — Вие тръгвайте с децата. Ние ще идем да погледнем и ще ви настигнем.