Вида вирна вежда, макар че не изглеждаше изненадана.
— Не забравяйте да докладвате на Дунди.
— Няма — уверих я. — А вие карайте внимателно.
— Предпочитам да карам като ненормална — намигна ми тя.
Децата щяха да са на сигурно място в новото Убежище, докато не проучехме дали не ги търсят семействата им. Притесняваше ме, че за една нощ щяхме да удвоим бройката им там, но поне Лиъм нямаше да се чуди какво да ги прави, защото Хари и майка му още бяха с него.
Хукнах след Приянка обратно към сградата по хлъзгавия чакъл. Едва смогвах да я догоня, като препусна по коридора към кабинета на Мърсър. Отвори вратата с ритник и включи фенерчето с разтреперани ръце. Останките от сървърите и компютъра му бяха разпилени по пода, а шкафовете му бяха преобърнати в трескавото издирване на скрити папки и флашки.
Приянка заопипва стените, търсейки ниша или тайна врата. Аз я гледах неподвижно с отекващо из цялото ми тяло сърце, докато отпусках сребристата нишка от съзнанието си.
Тя намери радиостанциите ни — две точици енергия в сравнение с електрическия поток, протичащ между близките сгради и улични лампи.
Насилих се да вдишам дълбоко, стиснала юмруци от двете страни на тялото си. И усетих лека вълничка сила, като едва доловим допир по бузата ми. Слаба, скрита някъде.
Спуснах се напред към бюрото.
— Помогни ми!
Приянка дотърча задъхана и ми помогна да избутаме внушителното метално-дървено бюро на Мърсър към стената. Сграбчихме килима и го отметнахме, разкривайки бронирана врата с електронна ключалка.
— Мътните ме взели! — възкликна Приянка.
Посегнах към панела, но тя се оказа по-бърза и съзнанието й мигновено откри комбинацията. Цифрите се появиха една по една на дигиталното екранче, ускорявайки пулса ми с всяка следваща.
С последното електронно изпиукване ключалката изщрака и отвори вратата. Вдигнахме я заедно и я оставихме да се стовари с трясък на пода.
Бледото лице на Лана изплува от мрака. Тя прикри очите си от ослепителния лъч на фенерчето. Приянка вдиша рязко и по изражението й се изписаха едно след друго шок, облекчение и страх. Като гледах как се движи беззвучно гърлото й и как блестят очите й, не ми се вярваше да е способна на членоразделна реч.
— Къде е той? — попитах вместо нея.
— Тук — програчи Лана. С едната си ръка държеше стълбата, вградена в стената на помещението, с другата махна към един от ъглите му, невидим за нас — Ранен е.
Приянка легна по корем и освети с фенерчето онази част на помещението. Тъмен силует се беше свил на една страна, обърнал насинения си, окървавен гръб към нас.
Лана ми направи място и аз скочих долу, а Приянка ме последва.
— Какво е станало? — попитах, коленичейки до него. — Роман? Роман, чуваш ли ме?
— Ранен е — повтори Лана и заотстъпва назад към единия ъгъл.
Извърна лице от нас, но дори в смътната светлина виждах как треперят ръцете й. Приянка като че ли се колебаеше дали да отиде при нея, или да остане коленичила до Роман.
Огледах помещението, за да разбера на какво са били подложени, и веднага ми се прииска да не бях. Полуизгнилата храна и мръсните кофи обясняваха потресаващата миризма, пропила тъмната дупка. Беше горещо като в пещ и не се виждаха нито постелки, нито вода.
— Роман? — разтърси го силно Приянка. — Ро, чуваш ли ме?
Обърнахме го по гръб, но лицето му беше толкова насинено и подпухнало, че почти не го познахме. Цялото ми тяло се скова от ужас.
Жив — напомних си. — Жив е.
— Не исках да… Не исках да го оставям — измърмори Лана. — Той го нарани. Обеща, че няма. Обеща… беше…
— Ти добре ли си? — попитах я.
Лана нямаше очи да ни погледне. Обърна се към ъгъла и заплака.
— Роман! — крещеше вече Приянка. След миг стрелна безпомощен поглед към мен. — Ще трябва да го изнесем оттук…
Сложих успокоително ръка на рамото й.
— Почакай. Нека опитам нещо.
Беше нужна съвсем малка струйка от силата ми, само един лек електрически удар, за да го свестя. Извадих слушалката от ухото си и я стиснах в едната си длан, а другата долепих до гърдите му.
— Какво правиш…?
Силата ми проникна в него и се разля из цялото му тяло. В единия момент лежеше неподвижно, а в следващия…
Роман изпъшка и горната част на тялото му се вдигна от земята. Отвори очи и се заоглежда объркано, стиснал ръката ми.
— Спокойно, спокойно — каза му с пресекващ глас Приянка. — Всичко е наред, ние сме. Ще ви измъкнем оттук.
Очите му кацнаха върху мен и въпреки пребитото му, подпухнало лице, прочетох удивлението там, смаяното недоумение, от което дъхът му секна. Наведох се и долепих чело до неговото.