— Добре си — пророних. — Добре си. Но трябва да вървим. Веднага.
Той вдигна ръка и я сложи на дясното си рамо. Гърлото му подскочи и устните му оформиха беззвучно „Добре“.
С Приянка успяхме някак да го повдигнем достатъчно, че да го довлечем до стълбата. Преди да хване най-долното стъпало, Роман се обърна към Лана и й протегна ръка.
— Хайде! — подкани я дрезгаво.
Лана отстъпи назад — този път обаче не от съпротива, а от срам.
— Можеш да останеш тук — каза й с учудващо непоклатим глас Приянка, — или да дойдеш с нас. Ти решаваш. Ти… — Поклати рязко глава, после повтори: — Ти решаваш.
След последните няколко седмици, прекарани в затвора на надежди и страхове, знаех какво й костват тези думи. Но беше права. Лана трябваше сама да реши за себе си. Ако я принудеха да тръгне с нас, само щяха да задълбочат объркването и презрението, насадени й от Мърсър.
— Моля те — прошепна Роман.
— Децата… — подхвана Дана.
— В безопасност са — уверих я. — Вече ги изведохме.
Този път Лана погледна Приянка и протегна ръка към нея. Когато пръстите им се докоснаха, тя затрепери, но накрая кимна. Приянка стисна ръката й и не я пусна дори докато се изкачваха по стълбата след нас с Роман.
Като му помогнах да се изправи на крака, преметнах едната му ръка през раменете си и поех колкото можах повече от тежестта му. Приянка поведе Лана напред през дима, който все още витаеше из коридора. Като стигнахме до срутената стена на щабквартирата, отвъд която се виждаше улицата, Роман ме стисна още по-силно.
Всеки мускул в тялото му сякаш вибрираше от копнеж да се измъкне от това място. Преведох го покрай останките от кревати и натрошени бетонни тухли и му помогнах да излезе на улицата. Наградата за усилията ми беше да видя как гърдите му се раздуват от дълбока глътка въздух.
Свърнахме зад ъгъла на сградата и усетих как куцукането му сякаш намалява, как стъпките му се забързват с всяка крачка надалеч от онова място, от спомена за случилото се там.
Забавих темпото само колкото да извадя телефона от джоба на якето си и да натисна „ИЗПРАТИ“ на съобщението, което бях написала още преди да щурмуваме комплекса на Мърсър.
„ЧИСТО Е. ПУСНИ ПАКЕТА“.
Бяхме събрали всички файлове и снимки от флашката на Руби с доказателствата, които ние бяхме открили. Седнах пред поредната камера и обясних пред тъмното й око как Мърсър, Мур и съдружниците им убиваха невинни и продаваха деца. Дунди и Вида още вярваха, че има начин да действаме в системата, но аз знаех, че още с първите си думи пред онази камера унищожавах безвъзвратно връзките си с правителството.
Името ми е Сузуме Кимура и съм водач на Кръга „Псион“. Но всичко останало, което сте чули за мен, е лъжа.
Дунди имаше впечатляващо дълъг списък с доверени хора в правителството и медиите и всичките щяха да получат видеоматериала. Оставаше единственият въпрос кого щеше да го е грижа достатъчно, че да направи нещо.
Но Дунди изпрати и нещо друго заедно със записа. Снимка на крехка фигура с обръсната глава. Седеше загърната с одеяла в леглото, извърнала лице към прозореца с лека усмивка на уста. Всеки друг, който видеше снимката й във вестниците или по новините, нямаше да я разпознае. Аз обаче я познавах.
Руби.
— Готова ли си? — попита ме Приянка, като ги настигнахме с Лана.
Отправих поглед към мрака пред нас, долавяйки как в сърцето ми пламват цял рояк нови искри.
— Повече от готова.
И побягнахме като сенки в надпревара с нощта.
Group: Fuck you Wizard74
***
***
Благодарности
Като завърших „По залез“, подозирах, че един ден ще ми се прииска да се върна към света на „Тъмна дарба“ — просто трябваше да намеря подходяща история и най-добрия персонаж, който да я разкаже. В годините оттогава имах щастието да пътувам по света и да се срещам с множество нови хора. От време на време се сещах за героите от книгите си и се чудех какво ли правеха те, в какви приключения се впускаха. Когато най-сетне ми хрумна идея и седнах да съчинявам първите глави на „Тъмен завет“, имах чувството, че се завръщам у дома, че се събирам със скъпи приятели.
На първо място трябва да благодаря на теб, прекрасни читателю. Независимо дали сега подхващаш поредицата, или се връщаш към нея след годините пауза, за мен е удоволствие и чест да ти разказвам историите си. На читателите, които следят поредицата ми още от самото начало, искам да кажа, че помогнахте да опазим персонажите живи в сърцето и ума ми. Нямаше да успея да напиша тази книга без невероятната ви подкрепа и се надявам да съм ви предложила сюжет, изпълнен с много неочаквани обрати и истинско удоволствие от четенето. Основното послание, което исках да предам с тази книга, е колко силни могат да бъдат гласовете ни: никога не се страхувайте да използвате своя, за да поискате заслуженото си и да се борите за правата на другите и собствените си вярвания.