Изпищях отново, блъскайки сляпо човека зад мен. Зарядът, струпал се малко над кокалчетата на пръстите ми и между тях, прогаряше въздуха. Съумях да ударя нападателя си, ала точно в масивния нагръдник, който носеше над черния си комбинезон. Целият — от каската на главата му до подметките на ботушите му — беше покрит с дебел слой черна гума.
Силата ми проблесна в бяло, срещайки съпротивата на специалната му броня, и отскочи във въздуха да търси друг проводник.
Мамка му! Не усещах нищо електрическо по него, дори слушалка в ухото. Мамка му!
Тялото ми се досети какво да предприеме, и то цяла секунда преди ума ми. Отпуснах се, за да се превърна в инертен товар. Задната част на краката ми се завлачи по асфалта, прасците ми се раздраха, но неочакваното движение накара нападателя ми да разхлаби хватката си върху косата ми.
Размахах крак и успях да го ритна в глезена. С периферното си зрение видях как момчето заобикаля на бегом колата с малък пистолет в ръце. И отскача изненадано, когато се надигнах рязко и забих юмрука си веднъж, два, три пъти в гърлото на нападателя си.
— Залегни!
Хвърлих се наляво и в следващия миг чух първия изстрел. Мъжът залитна назад, притиснал ръка към гумирания си костюм на мястото, където се бе врязал куршумът. Момчето пак се прицели със съвършено безизразно лице и стреля втори път.
Какво се случва, по дяволите? Смайващо точният изстрел улучи нападателя между ниско свалената каска и яката на предпазната жилетка, прикриваща долната половина от лицето му. Дори Вида не би се справила с това.
Мъжът се стовари на земята и на асфалта помежду ни се образува локва кръв.
Момчето стори крачка към мен. Аз отстъпих назад с разтуптяно сърце. Определено не беше най-обикновен пси, нито пък най-обикновено хлапе. За подобна стрелба се очакваше да е специално обучен…
— Кой си ти, дявол да те вземе? — озъбих му се.
Той е част от всичко това — прошепна онзи глас. — И той, и момичето.
Непроницаемата му маска трепна за момент, след което свали пистолета. Но само след миг го вдигна отново, насочвайки го към фонтана.
Втори мъж с черна броня беше повалил момичето с жълтата рокля, а то го риташе озверяло по коляното. Впечатляващата височина и здрава, атлетична фигура на момичето им даваха равен старт — докато нападателят не насочи пистолета си към него.
Инстинктивно се спуснах към тях, но той не беше сам — ние не бяхме сами. Още трима мъже, всички облечени в предпазни черни униформи, изскочиха иззад полицейските коли с оръжия в ръце.
— Върви! — извика момчето.
Обърнах рязко поглед към него в момента, в който стреля по нападателя на другото момиче. Момчето надникна бегло към мен и се завъртя към приятелката си. Войникът се свлече на колене върху корема й, приковавайки я на място.
Тя изпищя от болка и се пресегна да бутне назад каската му. После хвана каиша й и го дръпна толкова отривисто, че мъжът започна да се души. Тъй като риташе яростно, за да го изтласка от себе си, а войникът се мъчеше да я задържи по гръб, момчето не смогваше да се прицели в него.
— Прия! — изкрещя то. — Спри!
Мъжът — нападателят й, който и да беше — бръкна в джоба на жилетката си и извади жълто устройство.
От толкова време не бях виждала такова, и то стар модел. От купища години… на стотици километри оттук… на един път насред нищото. Споменът нахлу в съзнанието ми и изпълни устата ми с толкова мощно статично електричество, че почти долавях как искрите танцуват по зъбите ми.
Но когато Белият шум прокънтя, не го чух. Не го почувствах.
Прониза другите двама и отлично знаех какво им причинява, как е разкъсал мислите им и е възпламенил нервните им окончания. Момчето се мъчеше да остане на крака, а от носа му шурна кръв. Момичето замръзна. Мъжът се засмя и този път, а като я удари, то не отвърна.
Другите войници връхлетяха момчето след броени секунди и го свалиха на тротоара с ритници и юмруци. То се напрегна да вдигне глава и ме погледна в очите.
Устните му оформиха едно безгласно: Бягай!
Можех да избягам. Можех да взема една от изоставените коли и да офейкам. От тази идея коленете ми се сковаха, а ръцете ми затрепериха.
Но не успях да оставя онази непозната на бензиностанцията в Западна Вирджиния. И тези непознати не можех да зарежа, особено след като опитаха да ми помогнат. Колкото и безсмислено да изглеждаше, трябваше да пробвам. Веднъж излъгах смъртта днес. Можех да се справя пак. Не бях слаба, малка и уплашена — вече не бях онова момиченце.
Момчето ми се довери. Аз ги доведох тук, право в клопката. Ето защо аз трябваше да намеря и изход.