Едва си го помислих, и вече се нахвърлях на мъжа с жълтото устройство, одирайки голата кожа на бузата му с изпотрошените си нокти. Бутнах го от момичето и съумях да се добера до устройството. Още щом го докоснах, пластмасовият му корпус запращя и се стопи до електрониката вътре.
Момичето и момчето спряха да се гърчат, но преди да опитам да ги свестя, чифт ръце се сключиха около гърдите ми. Вдигнаха ме нагоре, докато краката ми не провиснаха над земята. Заритах и понечих да забия глава в лицето на мъжа, но цапардосах само каската. Пред очите ми изплуваха черни звезди.
— Глупава кучка! — изкрещя той и ме хвърли на земята. Стоварих се със стон на цимента. — Ще ти извия врата, без да ми пука, че…
— Полека! — извика някой друг. — Хайде, няма време…
Някой притисна в лицето ми парче плат, напоено с влажна, лепкава сладникава течност. Запълзях напред към момчето в несвяст, ала желязната ръка притисна парцала още по-плътно до лицето ми. Хлороформ.
Нека му помогна… нека му помогна… нека… Опитах да се съпротивлявам на тежкото тяло, спускащо се отгоре ми, ненавиждайки паренето на сълзи в очите ми и тъмнината, която го отнемаше от погледа ми, отнемаше думите и болката ми, докато не ми остана единствено дълбоката чернота на съня.
Пета глава
Ту изпадах в несвяст, ту се свестявах, изгубена между реалността и страната на сънищата, между светлината и мрака.
Съзнанието ми блуждаеше из черепа ми, леко като морски бриз. Прежилването от кожените каиши през раменете, корема и краката ми ме объркваше още повече. Едната ми половина беше там. Другата се издигаше към пролуките в металния покрив, набираше се по тънките въжета от светлина. Сенките по стените бяха като отдавна забравени кошмари, кръжащи около плячката си.
Затворех ли очи, зад клепачите ми се разиграваше нова сцена. Лагерни огньове. Тъмни пътища. Електрически огради. Лица изпълзяваха от мрака. Наблюдаваха ме, размити и нереални. Всички бяха тук — всички мои познати. Приятелите ми. Надзирателят от Каледония. Гейб. Мел. Старицата. Около главата ми прехвърчаха искри и пращящи нишки от силата ми.
Наблюдаваха ме, но не идваха към мен. Не ми помагаха. Говореха с откъслечни фрази и променливи гласове.
— … навсякъде я търсят…
— Стой тук и чакай заповеди…
— Пикапът…
Клепачите ми горяха. Натежаваха. Усещах сълзите и мръсотията по миглите си като олово. Този път остана само мракът.
Съвършено нищо.
Първоначално реших, че е кръв.
Острият металически мирис се просмукваше в носа ми, в косата ми, в кожата ми и вече не можех да му се измъкна. Насилих се да отворя очи и ярката светлина над мен ги прониза болезнено. Когато черните петна, плаващи по ретините ми, започнаха да избледняват, успях да си обясня петната по тавана. По стените около мен.
Беше просто ръжда. Но като гледах как е белязала всяка повърхност, как червеникавите капки образуват локвичка до главата ми, чувствах как в гърлото ми отново се надига жлъчка и очаквах всеки момент да се задавя с повръщано.
Дишай. Поех малко въздух през носа си и го издишах бавно. Доктор Пойнър ме научи на този похват още на първата ни среща преди три години, когато на миналото ми внезапно му пораснаха зъби и започна да ме преследва навсякъде.
По време на панически пристъп просто дишай — беше ме обучила. — Намери пет неща, които виждаш, четири неща, които можеш да докоснеш, три неща, които чуваш, две неща, които подушваш, едно, което можеш да вкусиш.
Три стени, таванът, блузата ми — заброих. — Ръбовете на метала, капките кондензирала влага, петната нова и стара ръжда, грапавият дървен под. Сърцето ми, капките вода, дъхът ми. Бензин и нещо гнило. Потта ми.
Впрягайки сетивата си едно по едно, осъзнах нещо: слухът ми се беше възвърнал. Оглушителното бучене бе утихнало поне дотолкова, че вече не господстваше над всички други звуци. И все пак оставаше — жужеше като муха, заклещена в ухото ми.
Поех си поредната глътка въздух и опитах да се надигна. Каишите около тялото ми проскърцаха, без да поддадат. Лежах по гръб на мокра повърхност. Ако съдех по формата на тясното пространство, вероятно беше нещо като барака — или пък транспортен контейнер.
Проточих врат назад и зърнах две дълги, неподвижни фигури в сенките. Прозрението ме връхлетя като електрически удар и ме накара да проумея нещо: където и да се намирах, не ме бяха довели тук сама.
Някой друг също дишаше учестено и напираше срещу каишите. Долових лека паника и реших, че трябва да й се противопоставя, преди да ме зарази изцяло.