Седма глава
— Леле… Майко…
Подскочих от гласа на Приянка.
Момичето се пообърна на една страна и се стресна, когато сухата тръбичка на интравенозната система го дръпна. Тя опъна рязко завързаните си ръце, откъсвайки я от празната банка.
— Почакай, дай на мен — предложих.
Но не беше толкова лесно. Глезените ми бяха прихванати с няколко свински опашки. Затова се изправих на колене и запълзях към него.
Веригата на белезниците ми издрънча, като протегнах ръце и отлепих лейкопласта наведнъж, въпреки че момичето изохка.
— От това ли те заболя? — учудих се.
Челникът на мъжа още светеше срещу стената до Приянка. Нарочно не бях повредила и него, защото можеше да ни потрябва. Сега осветяваше множеството й рани и синини. Като ги съзрях, тялото ми сякаш усети своите. В първия миг останах без дъх от болка.
Разклатих глава и измъкнах иглата от ръката на Роман.
— Ще го прибавя към списъка с оплакванията си — измърмори Приянка.
Роман въздъхна тихо, но не се свести веднага, както се бях надявала.
Свалих банката с жълта течност и я завъртях пред светлината от челника, за да намеря етикета. Една четвърт от нея беше изтекла. Явно му бяха влели по-голяма доза, отколкото на нас двете, и не знаех колко време ще е в несвяст. Можеше дори да се наложи да избягаме от камиона без него.
Ще е по-лесно. Идеята превзе ума ми неканена. Един потенциален враг по-малко. Едно съмнение по-малко.
Ала и един съюзник срещу похитителите ни по-малко.
Въздъхнах тежко. Кого заблуждавах — в никакъв случай не бих оставила когото и да било от двамата в ръцете на тези хора. Нямаше да мога да си го простя. Щом съществуваше дори минимална възможност да са просто невинни, косвени жертви, щях да споделя с тях шансовете си за бягство.
— Къде сме, по дяволите? — попита с леко завалени думи Приянка.
Тя се надигна на лакът и гъстата й, вълниста черна коса се разсипа през едното й рамо. Накрая се изправи на крака. Упойката очевидно още я държеше; погледът й бе мътен, сякаш мозъкът й беше попаднал в непроницаема мъгла. Трябваше да се възползвам от тази възможност.
В друг момент, в един съвсем различен свят щеше да ме загризе съвестта, че изобщо опитвам, но сега положението беше на живот и смърт. А възнамерявах на всяка цена да се измъкна жива от този камион.
— Повече ме интересува кой ни отвлече — отвърнах с равен тон. — Ти разпозна ли някого от тях?
— Защо питаш мен? — Тя вдигна вързаните си ръце, за да докосне едната си скула, където се появяваше прясна синина с размер на пръст. — Нямаш ли каталог със злодеи, който да прегледаме? Кои са идиотите, дето постоянно крещят и развяват лозунги по пътищата и по речите ти?
— „Стража на свободата“ ли? — предположих.
— Ако те бяха онези, които вярваха, че хората с пси-способности трябва да се обедините в самопожертвователна армия, то да, „Стража на свободата“.
По гръбнака ми се спусна ледена тръпка.
— Да се „обедините“? — Не знам как успях да го изрека. Как успях да се усмихна, докато вцепеняващите пръсти на паниката галеха лицето ми. — Колко силно те е ударил онзи?
Приянка се умълча за момент, след което сложи ръка на лицето си.
— Ох, да. В главата ми е същинска каша… Аз съм… — Тя вдиша през нос, свеждайки очи към Роман. — Аз съм… аз съм от онези… дете чудо.
— Моля?
— Ами… от Зелените. Или както там е решило да ни нарича правителството — поясни тя.
Нещо ми намирисваше. Изобщо бяха ли пси? Не ги бях виждала да използват уменията си — изглеждаха млади, но същото важеше и за доста възрастни хора, незасегнати от ОМИН.
Направи нещо — помислих си, долавяйки натиска на белезниците. — Не им позволявай да се освободят преди теб.
Приведох се напред, опрях длани в гумирания под и запълзях към мъртвеца. Приянка ме наблюдаваше с почти задушаващ поглед. Притаих дъх, сдържайки се с усилие да не го посрещна.
Ключове — потребни ми бяха ключовете за белезниците. Опипах обгорените гърди на мъжа за останки от джоб. Едва не повърнах от вонята на изгоряла коса и кожа. Коланът за инструменти около кръста му беше в по-добро състояние, но повечето отделения бяха празни, а в другите имаше скътани цигари.