Като се замислих какво правя, ме побиха тръпки, но умът ми бе превключил на режим оцеляване. Единствената ми цел беше да се измъкна жива от камиона.
Ако изобщо носеше в себе си ключовете от белезниците, или се бяха разтопили, или бяха изхвръкнали някъде, докато се беше търкалял по пода. Можех да се обзаложа обаче, че са у някого от войниците в кабината.
— Сякаш не стига, че трябва да обявяваме способностите си с онези ужасни значки, ами от правителството ни карат да използваме и етикетите им — оплака се Приянка. — Не може ли тях поне да ни спестите?
Докоснах с разтреперани пръсти дръжката на малкия нож в колана на мъжа. Можеше да се получи. Просто трябваше да забия острието между халките на веригата и да приложа достатъчно сила, за да я скъсам.
Очите ми попаднаха върху пистолета на хълбока му и когато надникнах към Приянка, тя също го гледаше.
В следващия момент тъмните й очи се вдигнаха към мен.
Мамка му! — помислих си, стиснах дръжката на ножа и го измъкнах от колана на мъжа. — Кажи нещо, каквото и да е…
Но в крайна сметка Приянка наруши мълчанието. Изцъка с език и се усмихна някак твърде ведро, за да е искрено.
— Какъв шок, нямаш отговор. Писателят на речите ти не ти ли е осигурил няколко готови реплики?
Знаех, че много пси не разбираха работата, която вършехме с Круз и временния Конгрес — но те не схващаха и срещу какво сме изправени. Винаги е по-лесно да подхождаш цинично, отколкото да запретнеш ръкави и да направиш нещо.
— Е, очевидно не си почитателка на работата ми — подхванах с неутрален глас — Но това не ме изненадва. Роман вече ми каза, че не сте дошли за речта ми.
Лъжех, но тя все пак отвори изненадано уста.
Изпълниха ме ужас и разочарование и така се преплетоха, че вече не можех да ги разпозная.
Искаше ми се да греша.
Искаше ми се да им повярвам.
Почти виждах вихрушката от мисли и оправдания зад тъмните й очи, докато издирваше най-подходящия вариант. Накрая се спря на онзи, който очаквах: категорично отричане.
— Явно мозъкът му се е размътил от отровата, с която са го натъпкали. Присъствахме на речта ти, защото бяхме длъжни като членове на новата класа.
Изкушавах се да продължа да ровя, особено когато лъжите започваха да се трупат като кула от карти. Но един грешен ход от моя страна, дори невинен, можеше да сгромоляса всичко отгоре ми, усложнявайки и бездруго опасната ситуация. Мъничко подозрение беше нормално, но ако Роман и Приянка действително имаха планове за мен, притиснех ли ги, вероятно щяха да заемат бойни позиции.
Оставаше ми един-единствен гарантиран начин да се измъкна оттук и да се свържа с Вашингтон — сама.
— Разбираемо. Пък и може да не е чул въпроса ми — съгласих се. — Семействата ви сигурно много се тревожат за вас. Проверихте ли дали са се спасили невредими? Веднага, щом се разкараме оттук, ще намерим телефон, за да им се обадите.
И ще видим дали няма да си изфабрикуват оправдание да не звъннат. Или пък да се престорят, че ги набират.
— Грешно предположение — заяви Приянка. — Роман е единственото ми семейство, както и аз на него.
Мамка му! Престорената лекота на думите й отекна като съвършената истина в съзнанието ми. Срам прогори гърлото ми. Не биваше да намесвам семействата им. Аз самата не желаех повече да говоря за своето.
— Извинявай — пророних с вяла усмивка. — Малко съм напрегната. Но за да отговаря на един от предишните ти въпроси, нямам представа от коя групировка може да са. Антиправителствена, анти-пси, Кръга „Псион“…
Скованата стойка на Приянка най-сетне се поотпусна и тя протегна ръце към мен, за да прережа свинската опашка около китките й. Първо обаче прерязах тази около собствените си глезени. Когато тя постави освободените си ръце в скута си, отбранителното изражение по лицето й вече беше изчезнало и за част от секундата устните й се извиха в бегла усмивка.
Ала все пак я улових.
Коя си ти? Борех се да не давам външен израз на емоциите си, макар и косъмчетата по тила ми да настръхваха. Коя си ти, дявол да те вземе?
— Е, можеш да зачеркнеш Кръга „Псион“ от списъка — каза Приянка. — Не бяха те.
— Откъде знаеш? — поинтересувах се.
Бяха като група призраци, безброй агенции се мъчеха да ги проследят и разнищваха престъпленията, извършени в тяхно име, но членовете им никога не излизаха от сенките. Мнозина вярваха, че са наследници на Детската лига, но всички официални членове на Лигата вече бяха известни и повечето работеха за правителството.
— Знам — отвърна тя, — защото преди работехме с тях.
Камионът се задруса по лош участък от пътя. Аз вперих поглед в нея.