— О, хайде де! Зърнах изражението ти, като гледаше как Роман застрелва онези мъже — кимна към него Приянка. — Не си глупава и очите ти са на мястото си. Повече от ясно ти е, че имаме известно тактическо обучение. Изненадана съм, че не се досети сама.
Говореше толкова подстрекателски, че трябваше да поема въздух, за да укротя гнева си.
— Не смятах, че Кръгът „Псион“ наистина съществува — признах й.
И къде е доказателството ти?
— Ами, може би е така, защото целият смисъл на групата е да действа под прикрие и тайно да работи за нещата, които никой от правителството не иска да ни осигури — обясни Приянка, поклащайки се заедно с камиона. — А най-важното е, че всичките й членове са пси.
Умно. Отметнах умислено няколко кичура коса, полепнали по лицето ми. Избрала бе единствената групировка, за която правителството, включително и аз самата, не знаехме почти нищо. Намразих „Псион“ още щом чух за тях. Само това й трябваше на нашата каста — отцепнически елемент, всяващ допълнително хаос.
— И защо дойдохте на събитието? Да докладвате за речта ми?
— Дойдохме заради новото начало — отговори с леко хаплива нотка Приянка. — Да върнем живота си в релси, след като напуснахме организация, която се оказа прекалено екстремна. Агресивна. Все пак излъчиха речта ти по телевизията. Ако желаех информация, можех просто да пусна телевизора в общежитието си.
Всъщност на място можеше да се сдобие с много повече сведения. Да проучи протоколите за сигурност, колата ни, Мел, агентите и потенциалните заплахи.
— Ако гледах от стаята си, сега щях да се излежавам и да хапвам сладки — продължи тя. — Да не смяташ, че горяхме от желание да слушаме на живо какво ще ни отнеме правителството този път? Задължиха ни. Едва не ни извлякоха насила от общежитията.
Ако бях научила едно нещо за лъжците, то беше, че те затрупват с подробности. Сладките бяха добра притурка, но и мен ме биваше в подробните съчинения.
— Е, съжалявам, че смутих натоварения ти график — отвърнах. — Стаите в онова общежитие са хубави. Саутгейт, нали? Деканът ме разведе из колежа преди речта ми. Доколкото си спомням, именно там намериха изчезналата глава на талисмана на отбора им.
Лъжи, лъжи, лъжи. Не знаех да има общежитие на име Саутгейт. Нито пък главата на колежанския талисман да е изчезвала.
Тишината се проточи съмнително дълго, преди Приянка да ме погледне в очите и да отговори гладко:
— Аха. Намериха я в кухненската печка на третия етаж.
Лъжкиня.
Измислицата й трябваше да ми донесе поне мъничко чувство на победа, но успя единствено да възпламени нервите ми. Втренченият й поглед сякаш ме одираше жива, предизвикваше ме да я изоблича. И да си понеса последствията.
Дръжката на ножа се плъзгаше в потната ми длан. Стиснах я по-здраво, приближавайки я към тялото си.
— Радвам се, че сте напуснали Кръга „Псион“ — казах. — Но съм леко изненадана, че групировка, действаща като терористична организация, просто ви е пуснала въпреки цялата тайнственост около нея.
— Инсценирахме смъртта си — заяви рязко тя. — И ги наричай както искаш, но поне се опитват да правят нещо за пси.
— Не, просто съсипват нашия труд — поправих я. — Искат да изгорят къщата, докато всички още сме в нея. А трябва да влязат и да седнат на масата за преговори с нас, за да постигнем трайна промяна. „Псион“ само плашат народа, а това спъва работата на добрите.
— Май наистина си вярваш, а? — подметна Приянка.
Не исках да спорим по този въпрос, пък и не чувствах нужда да се оправдавам пред нея. Работех за правителството, защото въпреки недостатъците му то ни предлагаше най-адекватна закрила и сигурност.
Вдигнах закопчаните си ръце и се насилих да свия рамене, колкото и празна да се усещах.
Приянка най-сетне извърна очи към Роман. Въздъхна дълбоко и подхвана отново, макар и с поомекнал глас:
— Виж какво, не крия, че съм имала връзка с определени престъпни звена в страната ни, затова и мога да кажа, че тези момчета ми се струват просто най-обикновени, стереотипни главорези. Очевидно са обучени, тоест идват или от армията, или от Специален отряд „Пси“, продавайки услугите си на трети лица. Така че не може ли просто да…?
— Какво? — подканих я.
— Глупавият ми, героичен, бойскаутски най-добър приятел оцеля след бомбен атентат и веднага хукна към теб, не заради статута ти, а защото реши, че ти трябва помощ. И напук на това се държиш, сякаш сме ти врагове — каза Приянка. — Не може ли просто да се съсредоточим в бягството си?
Неканено чувство на вина пропълзя из тялото ми. Гласът й беше пресипнал от…