Извърнах очи. Ако се окажеше, че казва истината, щях да им се извиня по-късно. Сега обаче можех единствено да замажа нещата.
— Права си. Съжалявам. Просто се мъча да си обясня случката.
— Каква… случка…? — прекъсна ни тих глас. После попита по-силно: — Прия?
И двете подскочихме, а Роман се обърна по гръб и замига, заслепен от смътната светлина.
— Тук съм — успокои го тя, надвесвайки се над него. — Добре ли си, другарче?
С бавни, затруднени от упойката движения Роман опита да опре стъпала в пода. Свинската опашка около глезените му обаче се оказа вързана за онази около китките зад гърба му.
Тази нищожна съпротива беше достатъчна, за да разтърси цялото му тяло. Роман подскочи и пак се извърна на една страна с тъничък панически стон.
— Няма нищо, всичко е наред. — Той продължи да се бори с ограничаващите го опашки и Приянка добави с по-висок глас: — Роман, почакай малко. Недей… да не си посмял…
Тялото на Роман се сгърчи в агонизираща поза, раменете му се превиха напред, мускулите по гърба и ръцете му се напрегнаха…
— Няма пак да го намествам! — заяви Приянка. — Недей…
Чу се смразяващо, влажно изпукване и свинската опашка зад гърба му се скъса, а лявото му рамо се извади от ямката си.
Ужасяващият звук го стресна. Какво се случва, по дяволите?
Приянка се задави.
— Божичко! Ще престанеш ли с цирковите номера?
Роман се помъчи да седне, стиснал рамото си с ръка.
— О, не — предупреди го Приянка. — Няма да се справиш… дай на мен…
Тя опря ръка в рамото му и сключи челюсти. Имах половин секунда да извърна глава, преди да намести рамото му. Роман само изохка, после въздъхна дълбоко.
— И какво сега? Няма ли да прегризеш свинската опашка около глезените си? — попита намръщено Приянка, проследила погледа му. Камионът свърна рязко и тримата залитнахме. — Или приключи с фукането?
Той килна глава, явно обмисляйки варианта.
— Ъ… — подхванах аз и му подадох неловко оръжието в ръката си. — Нож?
— Значи онзи не каза кои са и къде ни карат?
Роман бе привел тъмната си глава над белезниците ми, въртейки китките ми насам-натам. Внимателният му допир за миг ме накара да забравя, че дланите и пръстите му бяха покрити с мазоли, придобити от боравенето с много оръжия години наред.
Чак сега забелязвах, че по опаката страна на дясната му ръка се разстила мрежа от тъмни белези. Наглед отдавна бяха спрели да го болят. Завъртях леко ръката му, за да я огледам, но Роман веднага я обърна.
— Извинявай — пророних.
Какво можеше да му е причинило толкова белези? Изгаряне? Той не вдигна лице, въпреки че ръката му се върна при белезниците ми.
— Стана заради една глупост — обясни ми приглушено. — Аз съм си виновен.
Когато не отвърнах, той ме стрелна през сплъстените кичури коса, разпилени пред лъсналите му очи, обточени с гъсти мигли. Независимо че лицето му не издаваше какво си мисли, там, някъде в очите му, се стичаха потоци от емоции, които ме увличаха опасно въпреки предупрежденията на разума ми да извърна поглед.
Очи на поет, ръце на убиец.
Кой си ти, а?
— Задължени сме ти — каза Роман, кимвайки към мъртвеца. — Сигурно не е разбрал какво го е сполетяло.
В онзи момент не мислех, че имам друг вариант, освен да го нападна, но сега се чудех дали не бях допуснала грешка, разкривайки способностите си.
— Заслужаваше си го.
Кожата ми пламна под проницателния поглед на Роман, а в главата ми цареше хаос. Гледаше ме по същия начин и когато ме измъкваше от руините след взрива — с поразяваща комбинация от облекчение и благодарност, която не можех да си обясня.
Спазвай дистанция! — напомних си.
Измъкнах ръцете си от неговите и изправих гръб, доколкото можах.
— Единственото, което успях да разбера от него, е, че имало някаква промяна в акцията. И спомена, че ни чакали още часове път.
Постарах се да не се замислям за контекста, в който бе изникнало това късче информация.
— Акция — повтори подигравателно Приянка. — Акция.
— Какъв ти е проблемът? — озъбих й се.
— Стой мирно за секунда — прекъсна ни Роман с глас, притаен и равен като пътя пред нас. — Не мога да откопчая белезниците без ключ, но така поне ще можеш да движиш малко ръцете си.
Той пъхна върха на ножа между две от тесните халки на веригата, свързваща белезниците. Щом той смогваше да задържи ръцете си стабилни в подобна ситуация въпреки клатенето на камиона, и аз нямаше да позволя на моите да треперят.
— Просто ми е странно да чуя тази дума от твоята уста — извиси още повече глас Приянка. — Акция.