Веригата се скъса и китките ми се разделиха.
— Явно доста пъти си махал белезници — подхвърлих на Роман, разтривайки китките си около металните гривни.
Той заби поглед в острието на ножа, видимо замислен как да отговори.
— Още ли търсим лек за стреса?
Нервите ми продължаваха да хвърлят горещи искри и по всичко личеше, че няма да угаснат скоро. Ето защо — да, трябваше ми лек за стреса.
Приянка разпери ръце.
— Имате ли нещо против да върнем вниманието си към настоящата ситуация? Според вас колко хора има в кабината?
— Чух двама да отговарят на този тук — отвърнах, скръствайки ръце върху корема си.
Приянка се изправи в целия си внушителен ръст и се блъсна в един от празните рафтове до тавана на каросерията.
— Ох, мамка му! Добре тогава, подпалвачке — подхвана, разтривайки удареното място на главата си. — Твой ред е. Можеш ли да изгасиш двигателя?
— Как ме нарече? — ядосах се аз.
Роман въздъхна и измери предупредително Приянка.
— Иска да каже, че тъй като си класифицирана като Жълта, вероятно би могла да изгасиш двигателя на камиона, нали така?
Кимнах.
— Но ако са изолирали и кабината, вероятно ще е трудно.
Роман стисна устни за момент и свъси съсредоточено вежди.
— И ти си от Жълтите, нали? — настоях. — Не съм си въобразила, че виждам значката ти?
Независимо от всичко, включително опасенията ми за тях, щеше да е почти облекчение да знам, че съм в компанията на още един пси като мен. Това би обяснило донякъде защо изпитвах такова инстинктивно влечение към него дори в тази секунда. Жълтите пси можехме да се свързваме едни с други, тъй като черпехме енергията си от едни и същи електрически потоци — сякаш две искри сила се сливаха в пространството. Имаше дни, когато единствено това мимолетно чувство ми носеше утеха, че не съм сама на света.
— Не си си въобразила — увери ме той. — Но ти контролираш силата си много по-добре от мен и не знам доколко мога да съм ти от полза. Как ще действаме?
Потрих лицето си замислено. Контролът наистина щеше да е от значение в този случай. От него зависеше дали ще изгася двигателя, или ще го взривя, което би убило всички ни.
— Аз ще се погрижа за двигателя. После ще трябва да се възползваме от елемента на изненадата. Единият от вас ще отвори вратата, другият ще трябва да е готов да стреля, ако някой от войниците дойде да провери какво става в каросерията.
Роман кимна с изострен от концентрацията поглед.
— Ще се погрижа за тях, преди да са излезли от кабината. Прия ще отвори вратата. Съгласни ли са всички?
За мое недоумение Роман подхвърли ножа във въздуха, улови го за върха и ми го подаде с дръжката напред. Аз го взех, олюлявайки се заедно с камиона, и с малко закъснение осъзнах, че го е сторил, за да освободи ръцете си и да свали колана от кръста на мъртвеца. Заедно с пистолета.
По дяволите! Защо не го грабнах веднага, щом счупи веригата на белезниците ми?
— А дали е възможно да участвам с нещо повече от отварянето на някаква си врата? — засегна се Приянка. — Поне колкото да не заспя, докато ви чакам да ни спасите?
Роман й стрелна гневен поглед.
— Засега е достатъчно. Не шпори нещата.
Приянка го изгледа и изцъка раздразнено с език.
— Добре де, как беше на английски? — попита той.
— Не пришпорвай нещата — отговори тя. — Но и твоето ми харесва. Точка за Майка Русия.
Оказвах се права. Английският не беше майчиният му език.
Роман кимна.
— Исках да кажа, че е по-добре да внимаваме и да не се изхвърляме, ако не е наложително.
— Добре, но трябва да оспоря. Възможно ли е да се „изхвърлим“ със задници като тези? — полюбопитства Приянка. — Защо да не се възползваме от шанса да изпратим послание до онези на върха? Или който там ръководи парада?
— Просто трябва да се измъкнем оттук живи.
В тона му се долавяше лека умолителна нотка.
— И да разберем кой е поръчал отвличането ни — добавих, наблюдавайки реакциите им.
Лицата и на двамата не издадоха нищо.
— Мразя, когато използваш този измъчен поглед — въздъхна ядосано Приянка. — Винаги ме кара да се чувствам така, сякаш всеки момент ще ти съобщя, че са прегазили кученцето ти.
— Прия.
— Добре де — склони тя. — Аз ще отворя вратата. Но искам ножа, когато тя приключи с него.
Сърцето ми отново прескочи. Стиснах дръжката на ножа.
— Почакай…
— Боже, сега пък какво? — подразни се Приянка.
Какво ли не — отбелязах наум. Щях да остана без оръжие, но все пак никога не бях напълно беззащитна. Разполагах със силата си.