— Да се омитаме, преди кавалерията да е изникнала на хоризонта — каза Приянка и приклекна да преметне една от ръцете на Роман през раменете си.
Аз сторих същото.
— И къде предлагаш да отидем? — попитах я, оглеждайки ширналите се полета от двете страни на пътя.
Дългата трева ни помаха в отговор, полюшвана от лекия ветрец. С километри на запад, на изток, на север и на юг нямаше нищо друго, освен прерия и открито небе. Нищо… освен нас.
Девета глава
Нощта превърна празното шосе в тъмна асфалтова ивица, виеща се към далечния хоризонт. Имах чувството, че гоня луната, но не успявам да я достигна дори със светлината от фаровете.
Минах през дупка в шосето и трусът ме изтръгна от унеса ми. Износените амортисьори на пикапа изстреляха и трима ни от дългата седалка. Приянка удари чело в стъклото, на което го беше опряла. Измърмори в просъница, но само след секунди пак се предаде на умората.
Плъзнах очи към издутината в джоба на якето й, обратно към пътя, и пак към джоба. Прехапах долната си устна, пресегнах се през спящия Роман, внимавайки да не докосна издигащите му се гърди, и протегнах пръсти към дънковото й яке.
Вземи телефона, спри колата, без да ги събудиш, и си плюй на петите.
Само че Приянка се размърда и ми обърна гръб. Въпреки че не си бях сложила предпазния колан, нямаше как да стигна телефона, без да се покатеря върху Роман.
— Мамка му — процедих и върнах концентрацията си към пътя, стисвайки волана толкова силно, че долових как старата кожа се нацепва под ръцете ми.
С Приянка носихме часове наред припадналия Роман. Дивите треви преминаха в царевични ниви, които пък ни отведоха до една изоставена ферма и раздрънкан пикап, зарязан до порутен хамбар. Използвах малкото закътано електричество в генератора на къщата, за да запаля двигателя.
Пикапът беше стар модел с малко останал живот и счупен бензиномер, който ни държеше в неприятно неведение относно разполагаемото гориво. На Лиъм много щеше да му хареса. Би го нарекъл „чаровна класика“ и би го кръстил на някоя стара рок песен.
Може би… щях да се обадя и на него, след като кажех на Дунди къде се намирам и го успокоях, че съм добре. Ако не беше сменил номера си.
Свалих прозореца с надеждата свежият въздух на лятната нощ да разсее мъглата на умората в главата ми. Рано или късно щяхме да стигнем до нечия къща, до мотел или поне до бензиностанция. Просто трябваше да остана будна дотогава.
Имах чувството, че от дни не бях яла и пила вода. И не бях мигнала, ако изключим комата, предизвикана от похитителите. Може би затова Приянка не беше възразила да карам, очакваше да отбия след броени минути, за да поспя.
Пак надникнах към нея. Държеше пистолета в скута си. Телефонът, който бях откраднала от войника, нямаше обхват — или нямаше клетъчни кули наоколо, или някой се беше досетил какво е станало и веднага бе прекъснал връзката с мобилния оператор. Всъщност нямаше значение. Още като се качихме в пикапа, опитах да се свържа с батерията му, но тя се оказа напълно изтощена.
Не заспивай — казах си. — Просто не заспивай.
Съзнанието ми искаше кафе. Но разполагах единствено с радио.
В началото сигналът беше непостоянен и прекъсваше песните с пращене. С всеки следващ километър обаче се засилваше, което ми вдъхваше упование, че скоро ще се върнем в цивилизацията. И макар че хващахме само тази станция с ретро хитове, поне ми даваше възможност да правя нещо — любимия трик за будуване на Лиъм — пеене.
Зашушуках си текста на една известна рок песен, но имах усещането, че главата ми тежи хиляда килограма, и не успявах да хвана ритъма.
— За пръв път чувам тази песен.
Пикапът кривна към насрещната лента. Сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите, раздирайки се в гръдния ми кош.
— Божичко!
— Извинявай! — програчи той. — Трябваше да…
— Не — прекъснах го и върнах пикапа в нашата лента с ръка на сърцето. — Няма нищо. — Адреналинът беше напомпал нервите ми до пръсване и погледът му, тревогата в него ме изпълниха с гневно недоумение. — Събудил си се значи.
Не бъди мил с мен — казах му наум, връщайки вниманието си към пътя. — Не се преструвай.
— Къде сме? — попита той, потривайки челото си.
Приведе се напред и се обърна към Приянка, за да я огледа с ярките си, угрижени очи. Тя не помръдна.
— Нямам представа — отвърнах рязко и се поизправих в седалката. — Просто ще карам, докато стигнем до някое място, откъдето ще мога да се обадя по телефона.
— От колко време спя? — попита ме с тон, който подсказваше, че вероятно не желае да узнае отговора.