— От няколко часа — отговорих. — Достатъчно дълго, че да се чудя дали изобщо някога ще се събудиш.
Той изруга тихо.
— Часове?
— Часове. Приянка ми обясни за мигрените ти — казах му. — Че се появяват при силен стрес. Вярно ли е?
— Блъсват ме като чук и ме изкарват от съзнание, но обикновено траят най-много час. — Роман отново прокара белязаната си ръка по лицето си. — Какво друго ти каза Приянка?
Май и този път не искаше да чуе отговора. Разбира се. Може би той щеше да се окаже по-удачният за разпит.
— За миналото ви в Кръга „Псион“ — отвърнах, следейки за реакцията му. — И че сте присъствали на речта ми, защото сте искали „ново начало“.
— Кръгът „Псион“? — Той отпусна глава назад в облегалката и разтегна устни в недоволна гримаса. Не пропуснах и погледа, който й хвърли. — Май ти е казала твърде много.
— Защо? — подхванах закачливо. — Да не би операцията ви да е от типа „ако ти разкрия още, ще трябва да те убия“?
— Да — потвърди безизразно той. — Колкото повече знаеш, на толкова по-голяма опасност си изложена. Пък има и… допълнителни рискове за правителствените служители.
Пренебрегнах студения бодеж в тила си и запазих игривия тон.
— Защото са внедрили шпиони сред нас ли?
— Не, защото можеш да докладваш за участието ни и така ще ни приберат за разпит.
Зяпнах го смаяно.
— Не бих постъпила така.
— Защо не? — вметна той, взрян през предното стъкло. — Няма значение как би постъпила лично ти, би било твой дълг. Твоя отговорност.
Незнайно защо идеята ме подразни.
— Способна съм да работя за правителството и в същото време да оказвам неофициална помощ, ако сметна за нужно. Ако е вярно, че искате ново начало и сте загърбили онзи живот, нямам причина да ви докладвам.
Само дето не беше точно така. Правителството от години издирваше следи към Кръга „Псион“. Мисълта, че укривах полезна информация, щеше да ме гризе. И можеше да ме подтикне да докладвам.
Но всичко това щеше да е от значение само ако в историята им имаше и зрънце истина. А всеки разговор с тези двамата сочеше, че просто я използват за прикритие. Същото важеше и за отказа на Роман да ми разкрие повече.
— Съжалявам — пророни той с онзи приглушен глас, който не нарушаваше тишината, а дори я задълбочаваше. — Боже, много съжалявам. Не знам какво друго да кажа… освен благодаря.
— Не ми благодари — отвърнах, мъчейки се да устоя на притегателната сила на очите му. Болката си имаше своя собствена гравитация, а думите му бяха пропити с мъка, която непрекъснато ме теглеше към себе си. — Не направих кой знае колко.
— Останала си с Приянка — настоя той. — Помогнала си й.
Помогнала съм й? Това можеше да се каже само ако бях имала избор. Но дори досега да ме беше лъгал, поне тези му думи звучаха искрено.
— Ще ти се реванширам — обяви с дълбок гърлен глас — Няма да забравя помощта ти и повече никога няма да предам доверието ти.
Прямотата в обещанието му най-накрая ме накара да извърна очи към него. Роман се взираше в мен, лицето му беше същински калейдоскоп от едва сдържани емоции.
— Нямаш вина — уверих го, чувствайки как кожата ми се нагорещява отново.
Погледът му беше като…
Като нищо.
Като на лъжец.
Върнах очи към пътя.
— Няма нищо. Наистина. Не го мисли.
— Не мога да не го мисля — каза притаено той. — Само за това мисля. Само това е важно за мен в момента.
Не знаех как да му отговоря. И не знаех защо исках да му отговоря. Усещах се крехка като розово листенце, макар че открай време се борех за бодли.
— Ние с Приянка… Ние… — подхвана неуверено Роман.
— Сами сте на света — довърших. — Тя ми сподели и това.
Той поклати глава и прокара загрубели пръсти през гъстата си тъмна коса.
— Какво? Не е ли вярно? — настоях.
— Вярно е — отговори, потривайки опакото на белязаната си ръка. — Имах… загубих сестра си. А години преди това двамата изгубихме майка си. Колкото и да се грижех за нея, накрая всичко пропадна. Мъжът, който ни гледаше, имаше сърце на змия и не успях да спася сестра си от него. Не успях да спася семейството си.
Помъчих се да преглътна буцата в гърлото си.
— Съжалявам.
— Колкото и странно да ти звучи… наистина съм ти изключително благодарен, задето си помогнала на Приянка. Това е съвършената истина.
— Разбирам те — отвърнах, преди да съумея да се спра. — Вероятно по-добре, отколкото предполагаш.
И аз не бях успяла да спася семейството си.
Може би всичко това беше просто фарс, част от целия им план — да ме привлекат на своя страна чрез сантиментална манипулация. Но веднага ми се прииска да отхвърля тази мисъл. Единствените случаи, в които двамата ми се струваха искрени, бяха моментите, когато губеха контрол над ситуацията и говореха или действаха, водени от дълбоки емоции. Тези кратки погледи към истинската им същност — две хлапета, борещи се упорито един за друг — ме караха да смятам, че не целяха да ме наранят или убият. Поне така се надявах.