Минаха десетина минути, преди да осъзная, че помежду ни с Роман се е спуснало мълчание. Надникнах скришом към него — явно и той нямаше нищо против тишината.
За пръв път от дълго време не чувствах нужда да говоря каквото и да било. Нямаше кого да утешавам или убеждавам. Да очаровам или насърчавам. Потънах в себе си… чак до дъното на съзнанието си. Можех да подишам. Да остана в покой.
За моя изненада се оказваше, че и Роман е имал потребност от същото.
Някои хора се бояха от мълчанието. Правеха какво ли не, за да го запълнят, говореха безсмислици, задаваха въпроси, колкото да получат отговор. Като че ли мнозина от тях го възприемаха като провал. Доказателство, че не бяха достатъчно интересни личности или че връзката с отсрещния не е достатъчно силна. Или пък просто се притесняваха какво може да разкрие тишината за тях.
— Искаш ли да си починеш? — попита ме едва доловимо той, уловил погледа ми.
— Не, добре съм — отвърнах.
Нямах намерение да предавам волана на някого от двама им. Докато беше в моите ръце, имах поне някакъв контрол над посоката ни.
Бях толкова убедена, че ще ми се опълчи, че ще изтъкне, че той е отпочинал, а аз съм уморена, но той просто кимна. Повярва ми.
— Защо спря да пееш? — попита ме вместо това.
— Пеех само за да се… за да не мисля за други неща — отговорих. — Пък и не знам никоя от последните песни.
— И аз — призна с облекчение той.
Добре тогава. Защо пък да не си поприказваме? Така поне нямаше да заспя зад волана.
— Каква музика слушаш? Или нямаш предпочитания?
Той притисна юмрук към устата си и се подвоуми.
— Ами… Приянка все разправя, че съм имал вкус като на старец. Харесвам класиката. По-стари песни. Имаха си име, но сега не се сещам.
— За класическа музика ли говориш, или за евъргрийни?
— Евъргрийни, точно така! — възкликна той с грейнало лице. — Синатра, Били Холидей, Нина Симон… С тяхна помощ научих английски. Само техни плочи имаше в къщата, където отраснах. Харесвам ги и защото музиката им е простичка.
Сбърчих чело.
— В какъв смисъл?
— Гласовете им са дълбоки и сложни, това е ясно — обясни бавно Роман. — Но текстовете им обикновено са простички, пеят за любов, за носталгия, за раздяла. Ще ми се и животът да беше толкова лесно скроен.
Той изненадващо се изправи в седалката си и вдиша рязко. Върнах погледа си към пътя, претърсвайки мрака отвъд обсега на фаровете.
— Какво? — попитах. — Какво видя?
— Тази я знам! — каза той и усили радиото.
Заслушах се за момент.
— Изключено — заявих стъписано накрая.
Той вдигна пръст, изчаквайки припева, приковал очи в таблото. А сетне запя.
Въпреки че беше прегракнал, имаше хубав, дълбок глас — извиси се ясно като камбанен звън, напълно различен от обичайния му тих говор. В първия миг така ме смая, че дори не се заслушах в текста.
— Хайде, Айлийн, нали съм твой любим — запя Роман, стараейки се да не събуди Приянка.
Изсмях се шокирано. Той изглеждаше толкова доволен от себе си, че за малко щях да му го кажа.
— Това не е текстът. За какво е тази песен според теб?
Роман ме стрелна сериозно.
— Тя е паднала духом, а той се опитва да я разведри. Да й влее кураж.
— Убеждава я да си легне с него — обясних му. — Направо я тормози.
— Не! — възмути се той. — Сериозно ли?
— Сериозно — потвърдих.
Роман килна глава към радиото, заслушан в следващия куплет. След малко се пресегна и го изключи.
— Моята версия ми харесва повече — обобщи.
— Знаеш ли — подхванах аз, — май и на мен повече ми харесва твоята версия.
Той сви рамене и извърна очи към пътя. Помежду ни пак се разстла мълчание, но усещах как с всеки изминал километър то се насища с напрежение. Бавно ме обземаше студена, потискаща мисъл.
Проклятие.
Бях се… изпуснала. Разговорът ни потръгна спокойно и бях толкова уморена, че свалих гарда. Искаше ми се да вярвам, че съм се разкрила пред него, за да го заблудя, че съм клъвнала въдицата им, но така само щях да излъжа себе си.