Трябваше да запомня едно. Всичко това беше невъзможно и никога нямаше да е истинско.
Десета глава
Няколко часа преди съмване мернахме в далечината табела на мотел със светещо „СВОБОДНИ СТАИ“. В продължение на десетки километри я виждахме само като мержелееща се искра, но вече багреше небето във виолетово с яркия си блясък. Мислите ми се оплетоха на възел от неканените спомени за други мотели на други пусти места.
— Телефонни жици — посочих аз. Сетне добавих с победоносно: — Поне най-после ще успея да се обадя.
Оставаше въпросът как ще опитат да ме спрат и какво ще сторят, когато осъзнаят, че не могат. Сякаш прочел мислите ми, Роман попита:
— Ще спреш ли тук за малко?
Намалих скоростта, но не спрях на чакълестия банкет.
Роман загледа мотела, свъсил умислено вежди.
— Хрумна ми… не е ли по-разумно да стигнем пеша? И да не се регистрираме?
Представих си идеята му в реалния й вид — като престъпление.
— Тоест да влезем с взлом в някоя стая и да я използваме незаконно?
— Управителят или рецепционистът ще могат да ни идентифицират пред всеки, дошъл да ни търси — обясни той. — Освен това похитителите може да са стигнали първи дотук и да са подкупили служителите да им сигнализират, ако се появим.
— Дори да изключим тази ужасяваща мисъл — намеси се Приянка, — изглеждаме така, сякаш сме избягали от някое кърваво местопрестъпление, така че май е най-добре да подходим предпазливо, особено като се има предвид, че управителят на толкова отдалечен мотел най-вероятно е въоръжен.
Сведох поглед към ризата си и коремът ми се преобърна, щом съзрях кръвта по нея.
— Да, и това — съгласи се Роман.
— Аз ще отида сама — предложи Приянка. — Ще огледам наоколо и ще проверя кои стаи са свободни. Да не шпорим нещата.
— Защо не отидете двамата? — подхвърлих невинно. — Или пък аз да отида, а вие двамата да останете тук.
— Или пък Роман да отиде — додаде Приянка. — Или пък вие с Роман да отидете. Благодаря ти, че беше така мила да изложиш всички възможни комбинации.
— Това не са всичките — поправи я отнесено Роман. — Може никой да не отиде или и тримата да отидем заедно. — Като видя погледа на Приянка, добави: — Какво? Не бяха всичките.
— Аз трябва да отида — заявих, борейки се с притеснението си. Исках първа да се добера до някоя свободна стая, за да не си намерят оправдание да продължим напред. — Ще вляза, ще се обадя по телефона и ще изляза, преди някой да е забелязал.
— Теб всеки би те познал — натърти Приянка. — Ще те забележат.
— Никой няма да ме забележи — отсякох. И наистина така мислех. Бях свикнала да се движа дискретно сред хората. Нищо, че напоследък бях загубила тренинг. — Имам повече опит в тези неща от вас.
— Съмнявам се — отвърна Приянка.
Скочих ядосано на спирачката, а тя това и чакаше. Преди да подкарам пикапа наново, Приянка разкопча колана си и изскочи на пътя, провиквайки се:
— Защо двамата не съставите заедно списък с всички възможни злополуки, които могат да ме сполетят?
Куцукайки, тя хукна, но сковаността в краката й започна да се разсейва с всяка стъпка през високите треви, осеяни с дръвчета. Вървеше, описвайки широка дъга през полето, за да излезе откъм задната страна на мотела. Аз стиснах зъби и спрях пикапа на чакълестия банкет.
Треперех от яд и не смогвах да укротя нервите си, колкото и здраво да се вкопчвах във волана.
— Кажи ми какво означава този поглед — обади се Роман. — Добре ли си?
— Не — отговорих кратко и го оставих сам да си обясни защо.
След двайсетина минути Приянка излезе иззад мотела. Колкото повече ни доближаваше, толкова по-ясно ставаше, че кръвта по рамото на дънковото й яке и роклята й е по-прясна от другата и че ненапразно притиска с длан кожата над лявата си вежда.
Роман въздъхна и се пресегна да изгаси двигателя, взимайки ключовете от таблото. Плъзна се по седалката, за да й отвори вратата. Приянка не си направи труда да се качи.
— Имам добра и лоша новина — отбеляза тя учудващо ведро за човек с кървяща рана на главата.
Като се приведе към нас, видях, че зениците й пак са разширени, по лицето й се бе изписало онова типично изражение на трескава възбуда. Думите й сякаш се гонеха една друга на излизане от устата й.
Роман само я погледна и цялото му тяло се напрегна.
— Започни с лошата.
— Такаааааа — подхвана тя. — Тъкмо надничах през прозореца на една стая, за да проверя дали е заета, когато управителят, някакъв бял дребосък, изскочи от нищото като същинска невестулка. Не исках да будя никого, затова го последвах до офиса му, преструвайки се на невинна девойка, изпаднала в беда. Оказва се, че нашичкият върти страничен бизнес с наркотици, моля ви се. Просто нямах друг избор, освен да го нокаутирам, да го вържа в тоалетната със собствения му колан и да затисна вратата отвън.