Само този път — помислих си и тръгнах след тях, чувствайки, че се смалявам. Започвах да си припомням какво е да нарушаваш закона, да ставаш невидима, за да не те хванат. Ръцете ми трепереха толкова мощно, че ми се наложи да притисна длани към бедрата си.
Можех да се справя. Само този път.
Само още веднъж.
Когато Приянка мина покрай мен, очаквана електрическа искра прехвърча в съзнанието ми.
Доближих я и пуснах сребърната нишка на силата си да потърси връзка.
Скоро я намери.
В джоба на Приянка имаше друго електрическо устройство, освен телефона, който бях взела от единия похитител. Нещо със заредена батерия.
Тя свърна към мотела. Роман забави леко крачка и изостана, така че да върви зад мен. Съпровождаха ме като пленница — точно за такава ме имаха.
Ала аз допуснах мъничка усмивка по устните си в меката, смътна светлина на ранното утро. Познавах този заряд.
Втори мобилен телефон.
Втори шанс.
Единадесета глава
Сега колата миришеше на стари пържени картофи и се движеше, сякаш е изминала милион километри. Двигателят се задавяше и скрибуцаше жално всеки път, когато натиснех газта, а спирачките скърцаха, като намалявах. Имах пълен резервоар, но не защото си бяхме купили бензин, а защото показах на Роман как да използва градинския маркуч, за да източи от друга кола в паркинга на мотела.
Процедурата ми беше до болка позната. Намираш кола. Източваш бензин от друга. Сменяш регистрационния номер. Вкопчих се в добре усвоените стъпки, защото не ми се мислеше. Не исках да си припомням какво бях видяла по телевизията.
Как убивам Защитника. Как изстрелвам от ръката си ослепителна светкавица, която взривява колоните и операторската кабинка.
Надявах се някой от близките репортери да е уловил нападението на камерата. Двама бяха успели, но и двамата бяха снимали откъм гърба на Защитника, който насочи пистолет към мен. Само запис от дясната ми страна би показал какво се разигра всъщност. Не можех да се отърся от мисълта дори когато тръгнах към магистралата, за да сваля регистрационния номер на пикала и да подменя с него този на сивия седан, който бяхме откраднали. Толкова камери снимаха събитието… а излъчваха материал единствено от този ъгъл!
Докато сменях номера на колата, Приянка и Роман ме чакаха вътре, заредили багажника с храна и бутилки вода от автомата на мотела.
Потеглихме мълчаливо на изток, използвайки компаса на таблото. Чак след около час разбрахме къде се намираме: Небраска. Почти на двеста километра от Пенсилвания, където ни бяха отвлекли преди три дни.
Онези мъже ни бяха държали в плен цели три дни, докато страната, ООН, умиротворителите, Защитниците и местната полиция ме издирваха. Докато пускаха дронове да обхождат квартали и магистрали. Докато излъчваха лицето ми по новинарски емисии и вероятно по малкото интернет сайтове, одобрени от временното правителство.
Властите още издирват момичето пси, отговорно за смъртта на седем души…
След около час започнахме да се натъкваме на коли и градове и магистралата се разшири. Чувствах се като мравка, хваната под стъклен похлупак, сякаш нямаше накъде да избягам и слънцето бавно ме изгаряше жива.
Преглътнах сухо и посегнах към шишето вода в поставката за чаши. Роман разви капачката и ми го подаде. Пресуших го наведнъж и смачках пластмасовата бутилка, но болката в гърлото ми не премина.
— Ще го обсъдим ли, или просто ще продължим да игнорираме факта, че си издирвана бегълка? — попита Приянка, изпъната на задната седалка. — На мен ми е все едно, просто искам да сме наясно. Пък и ми е скучно.
Стиснах зъби.
— Радвам се, че поне ти можеш да си позволиш да скучаеш в тази ситуация.
— Наистина трябва да измислим план на действие — обади се с почти извинителен тон Роман. — Поне до границата между зоните. Посъветва ли те приятелят ти откъде да стигнем до… където отиваме?
— Да, и между другото, кой е приятелят ти? — поинтересува се Приянка. — Онзи от Съвета на „Пси“ или… кои бяха другите? Стюарт и… Руби? Така ли се казваше момичето?
Направих се, че не съм я чула.
— Говорих с Чарлс.
Приянка отлично знаеше името на Руби. След медийната буря около затварянето на лагерите и изчезването й всички знаеха името на Руби, както и че правителството я издирва. Въпросът й не бе случаен.
Прехапах вътрешността на бузата си, за да не изрека друго. След купищата лъжи не можеше да е толкова просто. Толкова очевидно. Личната ми история се беше превърнала в обществено достояние заедно с факта, че бях близка с Руби и Лиъм. Затова съвсем логично предполагаха, че поддържам контакт с приятелите си и мога да се обърна към тях за помощ.