— … не изразяваме несъгласие с господин Мур и дори се уговорихме да поработим пробно с него по програмата му за Персонализирана независима тренировъчна база. Докладите, които ни изпрати компанията му за резултатите от пилотската база, са впечатляващи. Всеизвестно е, че не съм особен привърженик на ЧПО, но съм отворена към него, стига пилотската база да мине успешно правителствената инспекция следващия месец. Както знаете, досега не ни е предоставен достъп до нея… Да, следващият въпрос…
Познах гласа на президента Круз още на първата й дума, но познах и тона му — на изтощено до предел нежелание, защото най-накрая я бяха приклещили в ъгъла, след като години наред се беше измъквала.
— Какво е ЧПО? — попита ме Роман.
— Частно пси-обучение — обясних, опитвайки да се съсредоточа в думите на президента Круз. Явно беше дала пресконференция сутринта. Смел ход, предвид новината. — Нещо като училище пансион за пси, където целят да ги реинтегрират в обществото, възпитавайки у тях умения, от които могат да се възползват на работното си място.
— Нали уж щеше да има… независими общности? Не изнесе ли презентация точно по този въпрос?
Гневът зажужа в главата ми като кошер — не заради Роман, а заради погрома на тези планове.
— От правителството не ги одобриха, защото били твърде скъпи за възстановяващата ни се икономика. Няколко компании, включително тази на Мур, се съревноваваха за финансирането на различни образователни и битови проекти и накрая спечели той.
Ако обучаваха децата на ценни умения в безопасна, чиста среда, нямаше как да имам оплаквания. Особено при положение че първоначалната идея за комплексите — все още стряскащо популярна сред голям брой американци — беше няколко отдалечени парцела земя да се отцепят с електрически огради и да се застроят с необходимите сгради.
— Не, Джордж, съгласна съм и с теб, и с него — продължаваше Круз. — Тези програми предоставят чудесни възможности, особено за непотърсените от семействата им деца. Дванайсет такива се записаха доброволно в първия клас на пилотската база и се надяваме да заселим в пансиона още петдесет деца от приемни и държавни домове. Но нека напомня, че това ще се случи чак след като господин Мур проведе първоначалната си проверка и предостави програмата си за надлежна инспекция.
— Колко деца са… непотърсени? — попита Роман, поколебавайки се на грозната дума.
— Хиляда сто и дванайсет — отговорих. — Повечето са в приемни домове, но много от по-възрастните пси живеят заедно в групови домове. Правителството наблюдава всички деца и негови служители ги следят изкъсо.
Той върна поглед към пътя с тревожно изражение на лице.
— Какво има? — попитах.
— Нищо — отвърна Роман. — Просто… Изненадан съм, че не си против тях. Все пак си живяла в лагер.
Надникнах смаяно към него.
— Какво общо има това?
След интервюто, което дадох преди години, и всички дебати, в които участвах оттогава, живеех с идеята, че всички хора по земята бяха чули историята ми. Толкова много от тях я знаеха в подробности, че дори вече не я чувствах напълно своя.
— Очаквах да го мразиш, защото неговото предложение доста наподобява онези места — поясни той. — Извинявай, не биваше да зачеквам тази тема…
— Няма нищо. — Наистина не възразявах. — Децата от програмата на Мур са отишли по свое желание и излизането им е гарантирано. Ако съдя по снимките от базата, тя е направо луксозен хотел в сравнение с нашия лагер. — Досега не ми беше хрумнало да го питам, но нещо възбуди любопитството ми. — Да разбирам ли, че ти не си живял в лагер?
Той поклати глава.
— Не. Оцелявахме извън системата.
— Как? — настоях да узная.
С другите живяхме на улицата известно време и беше почти невъзможно да се измъкваме от преследвачите и агентите от Специален отряд „Пси“. Живеехме под заплаха дори от цивилни граждани, решени да изкарат по някой и друг долар, докладвайки ни пред властите. Чудех се дали правителството изобщо разполагаше с официални досиета на Роман и Приянка.
— Заселихме се в една празна къща — каза той, потривайки опаката страна на белязаната си ръка с палеца на другата. Думите му звучаха безизразно. Отработено. — Един съсед ни носеше храна.
Лъжата някак пасваше. Подобни неща се случваха само в сънищата.
— Какъв беше животът в лагера? — поинтересува се той.
— Май вече всичко излезе наяве — отговорих аз. — Беше затвор във всяко едно отношение. Контролираха ни изцяло; казваха ни кога да спим, кога и какво да ядем. Принуждаваха ни да работим. Беше все едно да вървиш през ада, наквасен с бензин, мъчейки се да не пламнеш.