Свадливият ми тон остави горчив вкус в устата ми и неловко мълчание помежду ни. След малко реших да добавя:
— Беше все едно да живееш със сърцето си, затворено в клетка. Нищо не напускаше територията на лагера. Нищо не влизаше вътре.
Вкъщи, още преди Каледония, преди Набора, преди да покажа силата си, слушах разказите на възрастните ми роднини за живота им в американските концентрационни лагери през Втората световна война. Знаех, че правителството е затваряло в тях американците с японски произход и е изземвало имуществото им, подлагайки собствените си граждани на нечовешко съществуване само заради вярването, че всеки с японска кръв във вените е опасен за държавата. Въпреки това, когато автобусът, който ни откара до Охайо, мина през портите на Каледония, бях достатъчно наивна — и млада — да се надявам, че този „рехабилитационен център“ ще е точно такъв, какъвто го описваха по новините: предпазна медицинска програма, изолирано училище, място, където можехме да живеем без страх.
Двете неща нямаха нищо общо и не можех да ги сравнявам. Просто ми се щеше да бях слушала по-задълбочено разказите на роднините си, да бях осъзнала, че историята донякъде се повтаря, защото, ако си давах сметка, че не трябва да храня надежди, че правителството и президентът невинаги постъпват като грижовни бащи, навярно щях да си спестя поне мъничко болка.
— Съжалявам, че си преживяла такъв ужас — рече с онзи тих глас Роман. — Разбирам защо отстояваш така пламенно правата на всички пси.
Не знаех как да му отговоря, защото не исках да се съгласявам с него. Не исках да изпитвам чувството, че споделяме нещо.
Приянка излезе от тоалетната и затвори внимателно вратата. Надникна към закусвалнята и се увери, че посетителите й са с гръб към нея, преди да пресече улицата.
Споходи ме усещането, че гърдите ми всеки момент ще избухнат от напрежение.
— Всъщност — подхванах, отваряйки вратата, — май и аз имам потребност от известна почивка.
Затворих я зад себе си и не погледнах Приянка, докато се разминавахме. Тя се обърна и проследи с очи пътя ми към тоалетната. Като наближих сградата, сервитьорката заобиколи бара и се запъти да чисти масите до прозореца.
Наведох се, пропълзях под него и зачаках. Топъл влажен въздух изпълни дробовете ми и замилва кожата ми.
— Сузуме Кимура, момичето пси, отговорно за ужасяващото нападение в Пенсилванския университет, работеше в нейния кабинет!
Всеки мускул в тялото ми се обтегна, като чух името си, произнесено с копринения глас на Джоузеф Мур. Идваше от телевизора в закусвалнята.
— Временният президент Круз не зае поста си чрез избори, а беше назначена от кукловодите си в ООН. Всяка лоша заповед, която й спускат, е в разрез с интересите на обикновения, трудолюбив американец. Тя пълни джобовете на чуждестранните ни повелители и вместо да пригажда поколението пси към обществото ни, единствено подхранва радикалните му елементи. А и как да очакваме безпристрастни решения от нейна страна, след като собствената й дъщеря Роза — която, между другото, няма нито една публична изява, откакто започна кампанията на майка й, е една от тях?
Исках да извади моето име и това на Роза от мръсната си уста. Момичето живееше и учеше в Канада, след като някой опита да го отвлече на път към дома му.
— Не ни е нужна нова американска мечта, просто трябва да си върнем онази, която ни откраднаха в деня, когато се съгласихме останалата част от света да решава нашите проблеми. Първата стъпка е клетвата за лоялност… — Екзалтираните възгласи, които последваха, ме накараха да изтръпна. — Да! Точно така! И… нека довърша, нека довърша… втората е да направим така, че нападение като това на Кимура и съмишлениците й дегенерати повече никога да не се повтори.
Дегенерати.
Яростта ме прояждаше отвътре. Целият ми труд… всички речи… всички нападки, на които отвръщах, подавайки другата си буза… Всичко това беше стъпка напред и хиляда назад.
Телевизионният водещ отбеляза:
— Въпреки че администрацията на Круз многократно отхвърляше исканията на „Стражата на свободата“ за клетва на лоялност, нападението в Пенсилванския университет като че ли подтиква към промяна в тази насока.
Запълзях напред и станах чак когато стигнах вратата на тоалетната. От този ъгъл се виждаше отражението на телевизионния екран в предните прозорци.
Прессекретарят излезе на подиума. В думите й се долавяше сдържана емоция. Двете с Мел бяха близки приятелки. Мел познаваше повечето от репортерите, отразяващи събитието.