— За да подсигурим безопасността на населението и съдействието на пси-общността, от понеделник налагаме две нови мерки. Първо, на всички пси, дори на онези под попечителството на собствените им семейства, ще бъде назначен местен правителствен служител, през когото ще минават всички искания за прекосяване на граници между зони и всякаква документация. Второ, при първата си среща със съответния отговорник всеки пси ще трябва да подпише документ, с който официално да заяви, че няма да участва в каквито и да било актове на агресия и измяна срещу Съединените щати.
С други думи, клетва за лоялност. Пристъпих смаяно напред, за да видя самия телевизор, да се уверя, че не съм попаднала в кошмар.
Значи нямаше връщане назад, дори след като докажех невинността си.
Водещият отвърна:
— Тези мерки може и да не удовлетворят „Стражата на свободата“ и други организации, изразили опасение, че не се оказва достатъчен контрол върху пси-населението на Америка, както и да не отговорят на настояването им за задължителна военна служба…
Фаровете на колата просветнаха отвъд улицата. Обърнах се стреснато към тях и зърнах Приянка да блъсва с юмрук волана, огласяйки тихата нощ с клаксона.
— … да! Тук е! Казвам ви, видях я!
Завъртях се към закусвалнята. Бялата жена зад бара крещеше в мобилния си телефон, а мъжът, който бе седял до нея, вече крачеше към страничната врата — към мен. Сервитьорката бръкна под бара, извади пушка и се прицели в мен през стъклото.
Нямах време за мислене. Сграбчих нажежената до бяло струя електричество, протичаща през лампите на тавана и флуоресцентните табели, и я дръпнах. Те избухнаха в експлозия от парчета стъкло и хората вътре се разпищяха.
Колата спря рязко на улицата пред закусвалнята и спирачките й изскърцаха оглушително. Хукнах към нея, без да надниквам към тежките стъпки зад себе си, държейки погледа си върху сваленото стъкло на предната пасажерска врата, откъдето Роман се прицелваше с пистолет малко над рамото ми.
Отворих задната врата и скочих вътре, а тя се затръшна сама, когато Приянка натисна газта.
Никой не промълви нищо. Легнах настрани върху седалката и свих колене към гърдите си. Дишах на пресекулки и цялото ми тяло се тресеше от прилив на адреналин и закъснял страх.
Накрая Приянка попита ведро:
— Всички будни ли са вече?
Надигнах се, прекалено засрамена да срещна тревожния поглед на Роман. Глупачка… Пълна глупачка…
След около минута телефонът на Приянка издаде познат звук. Системата за спешна сигнализация.
Роман не прочете съобщението на глас, но аз го съзрях над рамото му.
ПСИ бегълка Сузуме Кимура забелязана в района.
Сребриста тойота с регистрационен номер, завършващ на D531.
Бъдете нащрек. Не доближавайте издирваната. Наберете 911.
В тъмното небе изникна дрон и прелетя светкавично над нас в посока на закусвалнята. Само след минута проехтяха сирени. Далечният им вой продължи да отеква в главата ми километри и часове наред. Дори след като се отдалечихме достатъчно, че да оставя случката в паметта си.
Само че така и не съумявах. В съзнанието ми миналото се сблъскваше с настоящето и можех единствено да будувам, за да оцелея в кошмара, който раждаха.
Тринадесета глава
Лицето ми беше навсякъде.
По безброй билбордове. По телевизионните екрани на домовете, които подминавахме, в новинарските съобщения, изпращани автоматично до телефона на Приянка, по хилядите листовки, разлепени по улични лампи, витрини на магазини и бензиностанции.
При последната ни спирка за бензин преди няколко часа Роман ни донесе една да я разгледаме. Съдържанието й не се различаваше по нищо от съобщението и снимката на билбордовете, освен по това, че имаше втори телефонен номер за връзка и едно изречение със ситен шрифт в дъното:
Това известие се разпространява от „Мур Ентърпрайзис“, съгласно кампанията „Мур за Америка“.
По-късно чухме официалната закана на Мур по радиото.
— Ако Круз не намери Кимура дори с помощта на всичките си ресурси, аз ще я намеря.
Погледнах спътниците си и възможно най-спокойно заявих:
— Май ще ми трябва маскировка.
— Това вече е приказка — съгласи се Приянка. — Не знам за вас, но аз нямам търпение да спра да изглеждам така, сякаш току-що съм изпълзяла от гроба.
Влязохме в малкото градче толкова бързо, че не смогнах да прочета името на табелата. Роман намали скоростта, за да прецени дали мястото е подходящо за следващата ни спирка. Комбито издаде жален стон при смяната на предавките. Беше твърде рисковано да задържим седана, затова извадихме голям късмет, натъквайки се на това возило, изоставено до един железопътен парк.