След поредица от квартални улички, сгушени в сянката на големи дървета, започваха да изплуват и признаци на живот. Работни екипи поправяха скъсани електрически кабели, изхвърляха боклукчийски контейнери или разчистваха храсталаците покрай прясно боядисани домове. Повечето коли бяха паркирани по входните алеи на спретнати къщи, а не бяха зарязани покрай уличните канавки. Жителите на градчето стояха по ливадите си, говореха със съседи или разхождаха кучета.
Получава се — помислих си с първата искрица надежда от дни насам. Правителството, колкото и да го плюеха, подобряваше живота на хората. Изчистех ли името си, щях да се трудя още по-усърдно за него. Да помагам на повече хора.
Но лекият повей на живот очевидно бе подминал търговския център пред нас. Приличаше на змийска кожа, сребриста и крехка под гаснещата светлина. Повечето витрини още бяха заковани с дъски, а останалите — надве-натри блокирани с полицейски ленти и табели „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
Мярнах един голям контейнер за дарения и го посочих.
— Там. Ще свърши работа.
Роман се поусмихна. Не бях сядала зад волана след случката при закусвалнята и едва ли щеше да ми се отдаде възможност. Но вече наближавахме Вирджиния и не си струваше да се боря. На драго сърце им позволявах сами да се придвижат до капана ми — все пак ги използвах като още два чифта очи нащрек.
— Май става…? — провлече Роман, смествайки бавно колата зад грамадния контейнер.
Беше толкова препълнен с боклукчийски торби с дрехи, че един по-здрав порив на вятъра можеше да отвее капака му. В мръсотията и дъжда около него бяха струпани играчки и детски колела. Нежелани спомени. Не се знаеше откога се мъдреха там — от десет години или от десет дни.
— Ще те изчакаме тук — заявих на Роман, разкопчавайки предпазния си колан.
Тъй като само неговите дрехи не бяха пропити с кръв, именно на него се падаше да ни набавя бензин — подкупвайки някого да му отстъпи една от дажбените си карти или пък някой служител в бензиностанция да пусне помпата, без да отчете продажба.
Роман свали прозореца си.
— Само… внимавайте, ясно? Няма да се бавя.
— Не се безпокой, Ро — отвърна Приянка. — Ще ти намеря възможно най-шарената хипарска тениска.
Изстрадалият поглед, с който подкара колата, почти ме разсмя. Почти.
Приянка вече ровеше в най-близкия чувал с дрехи, изхвърлен извън контейнера.
— Ооооо… Това вече ми харесва.
Стъпи на един кашон с книги и издърпа една вързана боклукчийска торба. От дупка в найлона висеше ръкавът на лилава копринена блуза. Тя се разрови, тананикайки доволно.
Аз огледах другите изхвърлени вещи с ръце на хълбоците. Имаше купища електрически уреди, завивки и украшения, запокитени като стари боклуци. Цялото това прахосничество направо ме отвращаваше. Ала хората като че ли винаги се освобождаваха от вехтите си вещи, когато искаха да се отърват от тежестта на спомените.
Прерових най-близкия чувал с дрехи и ръцете ми се спряха за миг на блуза с розови цветя. Въздъхнах и я бутнах встрани, изваждайки възголяма тениска с логото на баскетболен отбор изпод нея. Бръкнах между роклите под нея и намерих чифт дънкови къси панталонки, които вероятно щяха да ми станат, ако ги пристегнех с колан или въже. Събух очуканите си обувки с токчета, пъхнах ги в чувала и изрових бели платненки от дъното му. Бяха само с един номер по-големи. Добър улов.
След като свърших тази работа, започнах да съставям по памет и втори списък. Храна, вода, посуда, одеяла…
Реших да ги подреждам в три купчини, започвайки с одеялата и няколко калъфки за възглавници. Вършеха отлична работа за пренасяне на разни неща, когато човек не разполагаше с раница. Едно канче за варене, едно тиганче за готвене или като допълнително средство за самоотбрана. Ножовете също бяха полезни. По една вилица и лъжица за трима ни. Ако вземехме повече, щяха да дрънчат в торбите ни и да пречат на безшумното ни придвижване. Нямаше батерии. Едно фенерче, което май работеше засега, макар че едва светеше. Най-сполучливият удар щяха да са консерви и тоалетна хартия, но подобни находки бяха изключение.
— Мислиш да ни водиш на къмпинг ли? — изгледа ме с вирнати вежди Приянка. — Обичам излетите, стига да включват стая с климатик и хубава гледка.
Лицето ми пламна. Върнах поглед към спретнатите си купчинки с домашни потреби.