Първоначално исках да спрем само за нови, чисти дрехи. Нямахме необходимост от всички тези неща, особено след като пътувахме към Убежището. Но независимо от умората ми това тук… това тук беше ценно. Все едно нахлузвах чифт удобни обувки, които си мислех, че са ми умалели. Контейнерите за дарения, пустата улица… Сякаш ме обземаше носталгия.
— Извинявай — пророних и се изправих. — Старите навици умират трудно.
Чувствах се… Засрамена не беше подходяща дума. Месеците на бягство, когато крадяхме храна от уличните автомати и източвахме бензин от изоставени коли, не ми липсваха особено.
Всеки ден от тях беше пропит с отчаяние и глад. Единствените късчета светлина, които пазех в спомените си, бяха онези моменти с приятелите ми: как Лиъм ни разказва истории на фенерче или пее фалшиво любимите си класически рок парчета; как решавам хитроумните математически задачки, които Дунди ми пише в общата ни тетрадка; как с Руби скитаме из тъмните останки на един „Уол март“ в търсене на дрехи, които би ми харесало да облека. Онова усещане, че си в безопасност, че има надежда, че те обичат.
Всички тези спомени бяха като слънчева светлина, изливаща се през красив витраж. Всеки от тях си имаше свой цвят, свое чувство и заедно образуваха живописна творба в тъмна рамка.
Приянка отново ме погледна, но този път по различен начин. В очите й вече не се четеше подозрение, нямаше я и онази ненавист, с която ме слушаше, като говорех за работата си. За пръв път не забелязвах в тях упрек.
При други обстоятелства дори бих решила, че ме гледа с разбиране.
— Не, исках да кажа… това е хубаво — обясни тя и клекна да събере най-близката купчинка в една от калъфките. Милият й тон ме подразни; подразни ме мисълта, че изобщо ми беше хрумнало да направя такава глупост. — Човек никога не знае какво го чака, нали така?
— Да — процедих и станах да преровя чувалите с дрехи, които бях подминала по-рано. — Все тая.
Приянка остана зад мен за момент и продължи да ме наблюдава. Защо ме караше да се чувствам така — като ранено животно, пуснато отново в дивото? Главата ми пулсираше от болезнена потребност да я положа някъде, а напрежението зад очите ми растеше.
Това е абсурдно — помислих си. — Нищо ти няма.
За да си го докажа, пуснах съзнанието си да издирва слабия заряд на работещия телефон. Все едно обръщах празен джоб. Явно го беше зарязала в колата. Единственото електричество наоколо беше това на уличната лампа.
— Ето — обади се Приянка и ми подаде смачкана на топка дреха. — Вземи това.
След дълъг момент на мълчание я приех.
Ризата бе ушита от мек дънков плат. Разгърнах я и огледах ярката бродерия на цветя с усукани лиани около раменете.
— Сладка е — казах, опитвайки да загладя гънките й върху бедрото си.
— Бродерията е приказна — съгласи се Приянка. — Провери я за дупки и петна, може да съм пропуснала нещо…
Плъзнах леко пръсти по шевовете й и я обърнах наопаки за още по-старателен оглед. В тази секунда ми се прииска повече от всичко аз да я бях намерила първа.
Докато пътувахме с Бети, момчетата много усърдно ми търсеха дрехи, но не проумяваха колко важно беше за мен сама да избирам облеклото си. Колкото и непрактично да беше яркото розово за живота в бягство, то ми носеше поне мъничко чувство за превъзходство при мисълта, че можех да изглеждам както си искам в света, който се опитваше да ми отнеме цялата сила. Помагаше ми да се възприемам като някое от магическите момичета с пъстри, красиви костюми от мангите, които четях някога. Така си представях силата едно време.
— Къде се отнесе, искричке?
Примигнах.
— О, извинявай.
— Тази риза много ще ти отива с някоя цветна пола, но май е доста неподходяща за бягства и мелета.
— Чакай малко — удивих се. — Взела си я за мен?
— Ох, май пак прекалих — отвърна Приянка. — Извинявай. Просто реших, че цветовете й много ще отиват на кожата ти. Няма да ти се разсърдя, ако я изхвърлиш. Толкова съм свикнала да се грижа за Роман, че понякога забравям за съществуването на хора, способни да се грижат сами за себе си.
— Не, много ми харесва — уверих я. Просто се изненадвах, че… някак беше успяла да уцели точно моя вкус — Но вече си намерих дрехи.
Понечих да й върна ризата, но тя изгледа тениската с баскетболното лого все едно я лазеха бълхи.
— Нали трябва да се маскираме — поясних, чудейки се защо ли изпитвах нужда да се оправдавам за избора си.
— Това нещо е поне три размера над твоя. Не може ли просто да ти намерим някоя голяма шапка? — предложи Приянка. — Така де, щом и бездруго си бегълка, преследвана от властите, не е ли редно поне да се чувстваш добре в дрехите си?