Пак опитах да й върна ризата, ядосана на стегнатото си гърло. Този път Приянка я взе и шеговитостта се изцеди от лицето й. Но вместо да я изхвърли в някой от чувалите, тя я сгъна и я добави към собствената си купчинка.
— В случай че размислиш — допълни.
— Няма.
Тя сви рамене.
— Както и да е, радвам се, че си очаквала да ми стане. А тази как ще ми стои според теб?
Приянка разгърна пред себе си тъмна, леко прозрачна блуза с флорални мотиви и дълъг ръкав. Имаше достатъчно цвят да подчертае кехлибарените й очи. Но след като я бях видяла в яркожълта рокля, ми се струваше малко скромна за нея.
— Трябва да я съчетаеш с дънки с висока талия. Ако не беше хиляда градуса, бих добавила и това…
Извадих мек виолетов пуловер.
Тя го взе с грейнало лице.
— Бутик „Сметище“ е същинска съкровищница. Това е от стара колекция на „Диор“!
— И „Бижу боклук“ предлага изненадващо разнообразие — додадох, докато Приянка пробваше дълга туника, която метна върху купчинката си. Сетне пак се разрови из близкия чувал и извади нещо от дъното му. — Обикновено има само тениски от НАСКАР и бебешки дрехи. А това за кого е?
Тя огледа избелялата тениска на цветя в ръцете си. Нямаше да стане нито на нея, нито на Роман, но не я подаде и на мен. Вместо това хвърли и нея върху купчинката си, където вече имаше достатъчно дрехи за трима души, не за двама.
Явно долови мига, в който осъзнах истината, защото лицето й не просто стана безизразно, а направо се заключи.
И рязко ме върна в реалността.
Мълчанието, което се възцари, заличи и сетните следи от топлината помежду ни. Изпитах облекчение, когато ми обърна гръб. Така поне не ми се налагаше да прикривам нарастващия, горчив гняв, стиснал вътрешностите ми.
Пак го направи — смъмрих се яростно. Пак се бях отпуснала прекалено. Щеше ми се да обвиня нея, да се вкопча в идеята, че просто ме е манипулирала, за да ме привлече на своя страна.
Ала се срамувах от себе си. Срамувах се, задето дори за броени минути бях приветствала дружелюбието й. Бях позволила на приятелския ни разговор да облекчи онази дълбинна, тиха болка у мен, която от толкова време се мъчех да игнорирам, която, ако трябваше да си призная грозната истина, вероятно беше самота.
— За кого са тези дрехи? — повторих въпроса си.
Комбито влезе бавно в паркинга и спирачките му простенаха, когато Роман спря до нас.
— Ако исках да знаеш, щях да съм ти казала — отговори тя. Всяка следваща дума звучеше по-остро от предишната. — Приключи ли?
— Да — отвърнах, събирайки онова, което можех да нося. — Приключих.
На задната седалка ме превзеха сънища.
Далечни пътища тътнеха като гръмотевици, обгърнати в пращящо електричество. Познати лица кръжаха около мен и ми пречеха да видя какво се задава в далечината. Посегнех ли да ги докосна, рухваха като пепел.
Чух гласа на Мел. Думите й отекваха като от пъклена развалена плоча: Да отложим ли събитието? Да отложим ли събитието?
Никой от хората наоколо не помръдваше. Не ми даваха да потърся Мел…
Дори като отворих очи, беше все едно гледах през запотено стъкло. Ярък лъч светлина пронизваше мрака в колата. Бях отпуснала глава върху предпазния колан и косата ми полепваше по потното ми чело.
— Опитвам се да ви обясня, че щом лицето на реформираните и „очовечени“ пси постъпва така, трябва да треперим от страх при мисълта на какво са способни другите. Кръгът „Псион“ всеки момент ще излезе от сенките, защото водачката им най-сетне се разкри пред света.
— Много си права, Карол. Представи си само колко секретна правителствена информация им е подавала. Направо имаме късмет, че Кръгът не е извършил някое по-страшно престъпление от атентата в Пенсилванския университет, както и че досега се занимава само с дребен вандализъм и кражба на обществена собственост. Но очевидно набират дързост. И предпазните мерки не са достатъчни. Не е достатъчно Круз да ни убеждава колко мирни били. Случилото се е потресаващо, но всички знаем, че престъпниците са склонни към престъпно поведение. Не твърдя, че Грей беше съвършеният президент, но дори несъвършените хора постъпват правилно понякога…
Някой издаде звук на отвращение и изключи радиото. Сънливостта пак притъпи сетивата ми и затворих очи, но гласовете не секнаха. Думите се ръсеха като живи въглени, догарящи, преди да достигнат съзнанието ми.
— … толкова близо, не можем да се доверим на…
— … трябва просто да й кажем — настоя момчето. — Трябва да…
— Толкова близо… — беше отговорът. — Ще я изложим на опасност…