Кого?
— Лана би…
— Лана не е…
Трябваше да запомня това име.
Лана.
Трябваше да попитам… Но тежкият мрак ме обгръщаше наново.
Лана.
Кого щяха да изложат на опасност — мен или Лана?
Четиринадесета глава
Главната улица на Блекстоун, щата Вирджиния изглеждаше като старателно прерисувана от нечий сън, посветен на някогашната Америка. Толкова съвършена, че ако я бях видяла във филм, вероятно щях да я нарека клише: раирани сенници, тухлени сгради в ярки цветове и старовремски улични лампи. Още беше окичена с патриотични знамена и триъгълни флагчета за Деня на независимостта отпреди цели шест седмици, а между два светофара висеше рекламна табела за откриването на местното кино.
Най-лошото, което човек можеше да каже за Блекстоун, бе, че градчето се намираше доста далеч от Питсбърг и Ричмънд. Заради малките му размери не бяха сметнали за нужно да го оборудват с камерите за сигурност, монтирани из по-големите градове; освен това боклукчийските контейнери и противопожарните кранове не бяха белязани с познатите символи на ООН. Ала това не можеха да се нарекат недостатъци, когато се търсеше удачно място за тайна квартира на нелегални пси.
— В кръг ли караме? — попита Приянка. — Или чакаме някого?
Бях се събудила в лошо настроение и цял ден нищо не успяваше да го оправи, най-малкото допълнителните шест часа път до градчето заради уличните блокади и полицейските контролни пунктове из щата.
Както и очаквах, колкото повече се приближавахме до онова, което искаха спътниците ми, толкова повече ми стягаха юздите. Приянка ме придружаваше до тоалетната, а Роман следеше пътя ни на една открадната карта. По-рано сутринта най-сетне смогнах да се добера до волана, но само защото излъгах, че приятелите ми ще ни пуснат по-лесно, ако видят мен на шофьорското място.
Нямаше да успея да им се изплъзна, още щом се качих в колата пред онзи мотел, реших и своята, и тяхната съдба. Всичко останало беше просто надежди и илюзии.
Старият хотдог от една бензиностанция, с който закусих, тежеше като тухла в стомаха ми.
— Просто искам да се уверя, че не ни преследват. Пък и е за предпочитане да влезем по тъмно.
Лъжите вече ми идваха лесно. Единствено трябваше да потисна емоциите си и да се съсредоточа. Естествено, че Руби и Лиъм не обичаха гости по тъмно. Освен това имаха специален протокол, по който децата в беда можеха да се свържат с тях. Още помнех стъпките му от последното си и едничко засега посещение.
Но ние нямаше да го използваме. Точно обратното — щяхме да се появим по възможно най-подозрителния начин.
Приянка барабанеше с пръсти по облегалките на предните седалки. Роман допи кафето си, вперил поглед в пътя. Вятърът отлепи една листовка с моя снимка от стълба на близката улична лампа и я плъзна по предното ни стъкло.
Ако не бях толкова притеснена, вероятно щях да се засмея. Вместо това обаче дръпнах надолу козирката на бейзболната си шапка и вдигнах слънчевите си очила.
Роман стисна челюсти — единственият издайнически сигнал по спокойното му изражение. Зачудих се дали не се въздържа да каже нещо.
— Хубаво — склони Приянка, подскачайки леко на задната седалка.
Не си спомнях почти нищо от пътя дотук, нито от сънищата, заради които чувствах гърлото си продрано до кръв. Но все пак бях запомнила едно нещо. Една дума.
Лана.
Нямаше значение дали търсят Руби, или Лана, която и да беше тя — нямаше да им позволя да стъпят в Убежището.
Часовете се заизнизваха, тласкайки слънцето по широката му арка в небето. Преместих колата няколко пъти, за да избегна служителя, който проверяваше паркометрите за оставащото време. Накрая паркирах в една задънена уличка, пред строителната ограда на къща, разрушена до основи.
Чак по залез завъртях ключа в таблото и оставих сърцето си да изръмжи заедно с двигателя. Ако изпълнех плана си, това тегло скоро щеше да падне от плещите ми. Щях да си поема дъх, когато всички лъжи и тайни се разнищеха.
— Фаровете — напомни ми сънено Роман.
— Не и сега — отвърнах.
Повъртях малко по задните улички, за да се уверя за последно, че никой не е по петите ни, преди да напусна града. Щом подминах табелите на предградията, навлизайки сред притъмнялата гора, резервоарът на комбито почти се изпразни.
След като се уверих, че наоколо няма жива душа, включих фаровете за кратко.
— Какво търсим? — попита Приянка.
Фаровете осветиха синята лента, отбелязваща тайната врата.
Настъпих рязко спирачката. Предпазният колан на Приянка я стегна през гърдите и тя изохка.