— Ето това.
Спрях колата леко встрани и слязох, без да гася двигателя.
— Ще ми е потребна помощ.
Роман също слезе, затваряйки приглушено вратата след себе си. Отидохме до един висок, избуял къпинак и аз бръкнах предпазливо между бодлите му. Металната порта под него беше поела цялата горещина на деня. Резето се отвори с шумно скърцане.
Роман се поусмихна, когато открехнахме вратичката пред колата. Стоях достатъчно близо до него, за да усетя вълнението му.
— Наистина ли пристигнахме?
Тясната входна алея пред портата се разширяваше постепенно, водейки до нещо като паркинг. Приличаше на оптическа измама. От главния път дори не се виждаше, че част от дърветата в гъстата гора са изсечени.
— Пристигнахме.
Отместих се от колата, а Приянка зае шофьорското място и я вкара през портата. С Роман бързо я затворихме и пак спуснахме резето.
Шепата коли на жителите на Убежището бяха подредени от едната страна на паркинга и повечето бяха покрити с камуфлажни брезенти. Сърцето ми подскочи, като зърнах познатия пикап.
Тук са.
Приянка слезе от колата и подсвирна тихо.
— Добре са се уредили — отбеляза кротко.
Усмихнах й се.
— О, още нищо не си видяла.
— Какво да вземем с нас? — попита Роман.
— Засега нищо — отговорих. — Всъщност… може да вземеш фенерчето.
Той кимна и послушно отиде да го донесе от багажника.
— Прия, къде си го сложила?
Тя се завъртя обратно към колата и дългите й крака съкратиха набързо разстоянието.
— Трябва да е в една от калъфките…
Не беше. Когато спряхме по-рано, го скрих под задната седалка. Имах около минута, преди да го видят и да върнат вниманието си към мен.
Доколкото си спомнях, камерите, монтирани от Лиъм и баща му, имаха сензори за движение. Сигурно се бяха включили автоматично още когато колата влезе през портата, но бяха толкова добре скрити в дърветата, че открих най-близката само защото проследих с очи замаскирания й кабел.
Вдигнах лице към обектива, за да го заснеме по-ясно. Сетне дадох единствения по-дискретен сигнал за тревога, който ми хрумваше. Кръстосах ръце в лактите си на Х и хванах с всяка срещуположното рамо.
Кажете ми, че още ги използвате — помислих си и оформих с устни една-единствена дума: — Помощ.
Лиъм ми беше разказвал как учел децата от Убежището на старите знаци, които всички пси използвали някога, включително буквата „Х“, заградена в кръг — символ, обозначаващ дадено място като опасно. Дори човекът пред екрана, независимо дали това беше Лиъм, Руби или някой друг, да не схванеше сигнала ми, вероятно все пак щеше да му подскаже, че нещо не е наред.
— Намерих го — обади се Роман, затваряйки багажника. После включи фенерчето и прокара лъча му по земята.
— Какво има? — попита Приянка, като дойде до мен.
Спуснах ръце надолу по раменете си и се престорих, че ги притискам по-плътно към гърдите си.
— Просто ми стана студено. Вероятно е заради хладината откъм езерото.
Трябваше да е над двайсет градуса, да не говорим за влажността, но Приянка само сви рамене.
— Да вървим! — подканих ги. — Ще се наложи да походим малко.
Исках да спечеля на Убежището достатъчно време да разберат какво се случва и да измислят план.
Роман вървеше до мен с вдигната глава и оглеждаше зорко гората наоколо. Носеше пистолета в колана на дънките си. Виждах очертанията му през тясната му сива тениска. Докато още бяхме при колата, кроях планове как да го накарам да остави оръжието си, но така и не ми хрумна начин, който не би предизвикал тревога в и бездруго бдителното му съзнание.
— Макар че нощните разходки из гората присъстват в най-любимите ми кошмари — изшушука зад нас Приянка, — определено бих оценила, ако ми кажеш какво търсим. Къща ли? Тунел?
— Не е далеч — уверих я шепнешком. — Ослушвайте се за вода.
Езерото представляваше просто точица на повечето карти и изглеждаше още по-незначително на фона на близкото езеро Лий — факт, с който господин Лиъм Стюарт не пропускаше възможност да се пошегува. Въпреки това беше достатъчно просторно и дълбоко, че да е нужна лодка, за да стигнеш до отсрещния бряг, където гората се сгъстяваше, а до постройките зад нея нямаше достъп по път.
Продължих да ги водя напред с намерението да заобиколим отдалече езерото и да ги върна на същото място, но Роман внезапно изпъна гръб.
— Мисля, че е насам — заяви, кимвайки точно към езерото.
Обърнах се, преди да е казал друго, и взех фенерчето от ръцете му. Тук отъпканата пътека не беше особено отчетлива заради големите камъни и стръмния склон. Не ми трябваше оправдание, за да слизам бавно надолу. Докато стигнахме до калния бряг на езерото, сърцето ми препускаше, сякаш бяхме пробягали целия път от Небраска дотук.