Разперих ръка, мъчейки се да прикрия собственото си учудване.
— Няма нищо… всичко е наред.
Маскираният стисна ръката ми. За успокоение, не като заплаха.
— Водете другите двама в дупката. Тази ще я разпитаме.
— Не! — Роман се хвърли напред, принуждавайки двама от тийнейджърите да го хванат и трети да насочи пистолет към лицето му. — Недейте… моля ви…
Последните две думи ме оставиха без дъх. Моля ви. Насилих се да върна поглед към Лиза, която наблюдаваше сцената с болезнено изражение. Играта ми започваше да рухва.
Огненият гняв по лицето на Роман бе истински. Страхът му беше истински.
Всички се извърнаха към Приянка. Тя вдигна ръце.
— Аз нямам намерение да се изказвам толкова драматично. — После кимна към мен и добави: — Но ако видя и драскотина по нея, ще ви покажа какво е драматизъм.
Момчето ме заведе при Лиза и ми помогна да се кача в лодката. Толкова показно размахваше пистолета си, че не посмях да надзърна към другите от страх да не се изоблича сама.
То избута малката лодка обратно във водата и някак тримата се събрахме в нея. Като отплавахме, вдишах дълбоко от прохладния, влажен въздух над озареното от луната езеро. Колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова повече ме объркваше случилото се. Очаквах двамата ми спътници да се съпротивляват, да не ме дадат лесно, изпускайки от поглед инструмента си, преди да са го използвали, но…
Не и по този начин.
Десетина метра, преди да достигнем отсрещния бряг, момчето до мен свали маската си и също вдиша дълбоко. Джейкъб.
— Ама че работа.
— Стана напечено — съгласи се с леко разтреперан глас Лиза.
— Добре ли си?
Джейкъб беше с около половин метър по-висок, отколкото си го спомнях. Въпреки че седеше в лодката, пак му се наложи да се наведе малко, за да ме погледне в очите. Той беше най-мълчаливият от тройката, почти болезнено срамежлив. Първоначално го оприличих на Дунди — и по външен вид, и по излъчване. Сега изглеждаше така, сякаш може да вдигне и него самия от лежанка.
— Зу? — подкани ме угрижено той. — Искаше да ви разделим, нали така?
— Да — потвърдих.
Едва се сдържах да не надникна назад.
— Не използва нормалната процедура, но решихме, че може просто… да си я забравила — обясни колебливо Лиза. — Мина доста време.
— Хубаво е, че ти хрумна да използваш знака „Х“ — отбеляза Джейкъб. — Мигел веднага го разтълкува. Излязохме от задната страна на къщата и заобиколихме, за да ви издебнем в гръб. Правилно направи, че ги забави.
Исках да се гордея със себе си или поне да проумея, че налудничавият ми план беше проработил. Но някак…
Моля ви.
— Добре съм и, да, това целях — отговорих накрая. Лодката вече навлизаше в плитки води. — Предполагам, че новата ми репутация върви крачка пред мен?
Почти не познавах тези хлапета, бяхме се срещали само веднъж, и то за по-малко от час. Просто случайно се озовахме заедно в яркото съзвездие на Руби и Лиъм.
В онзи момент обаче, като виждах състраданието в очите им, спонтанната им увереност в невинността ми, ми идеше да ги прегърна и двамата и никога да не ги пусна.
— Слушай — поде смутено Лиза, — преди да влезем…
Лодката достигна до брега, но нито Джейкъб, нито Лиза дръзнаха да я напуснат. Тогава си спомних.
— Къде са те? — попитах.
— Марли не ти ли е казал? Преди две седмици Руби и Лиъм тръгнаха да вземат едни нови деца — вметна Джейкъб, — но никой от двамата не се върна.
Три години по-рано
Много мразех вторниците.
Имах чувството, че светът бе решил понеделниците да са плавният преход към новата седмица, а във вторниците обявяваха ловния сезон за открит. Тогава апартаментът опустяваше и утихваше, а телефонът ми сякаш умираше, защото внезапният наплив от срещи поглъщаше приятелите ми цели. Още по-лошото беше, че госпожа Флетчър ги беше избрала за ден на математиката.
Нямах нищо против математиката. Даже ми харесваше. Беше праволинейна, за разлика от всичко останало в живота. Всяка задача си имаше само един верен отговор, до който обикновено се стигаше по един-единствен начин. Не гъмжеше от вероятности като писането и четенето, където дадена дума можеше да промени смисъла на цялото изречение. Математиката не ми пречеше.
Пречеше ми това, че Дунди ме беше научил на същите задачи още преди година и половина, а госпожа Флетчър отказваше да прескочи напред в материала, защото „до истинското знание се стига само чрез надграждане тухла по тухла“.
От всекидневната се чу бодрият сигнал за съобщение на телефона ми.
Надигнах се в стола си и проточих врат около кухненския плот за хранене.