Къде го оставих…?
От този ъгъл виждах единствено гърба на Нико. Той седеше на дивана със слушалки в ушите и работеше по компютърната програма, която беше създал последната седмица. Нямаше начин да привлека вниманието му, за да провери от кого е съобщението — дали не е от тях, след като вече месеци си представях най-лошото.
— Не. — Госпожа Флетчър дори не вдигна поглед от контролното, което преглеждаше. Червената й химикалка обхождаше задачите по алгебра, отмятайки правилните и зачерквайки обърканите. — Довърши си уравненията.
Оставих молива си и я удостоих с най-очарователната си усмивка. Онази, за която Вида казваше, че трябвало да е забранена от закона.
— Ами ако…? — подхванах.
— Не.
— И бездруго наближава обяд…
— Не.
Стиснах челюсти. Босите ми крака зашляпаха по плочките, докато от пръстите ми не запрехвърчаха искри на статично електричество. Ами ако едва бяха намерили време да ми изпратят съобщение и веднага им трябваше отговор? Ами ако това беше единствената ми възможност за връзка с тях, преди да изчезнат отново за месеци?
Ами ако… ако Дунди ми съобщаваше, че се е случило най-лошото?
Тревогата се промъкна неканена в гласа ми.
— Нали разбирате, че това не е истинско училище? Не ми е потребно позволение да стана.
Госпожа Флетчър най-сетне благоволи да ме погледне и остави химикалката си. Телефонът ми пак иззвъня от всекидневната и този път сякаш прозвуча по-настойчиво.
Извинете, госпожо Флетчър, но трябва да проверя дали не ми пише някой от приятелите ми — да, същите онези, които изчезнаха преди шест месеца. Сещате се, издирваните бегълци.
— Смяташ, че ти губя времето ли? — попита накрая госпожа Флетчър.
Отговорът беше лесен: Не. Но някак не успях да го изрека на глас.
Воднистите й очи се вдигнаха към тиганите, окачени на стената в кухнята на Кейт — все още неизползвани, понеже месеци наред поръчвахме храна от ресторанти, и се плъзнаха към всекидневната, където Нико седеше, без да ни обръща внимание.
Не можех да преценя в какво точно гледа. Всичко в апартамента беше странно — прекалено ново, прекалено съвършено. Напомняше ми на къщата за кукли от детството ми, чиито мебели и украшения бяха с идеални цветове и размери, предназначени за миниатюрните стаички.
В нашия случай заварихме повечето мебели, когато наехме апартамента. Диванът и столовете във всекидневната имаха толкова изпъкнали тапицерии, че приличаха на гъби, поникнали от килимите.
Явно Кейт се беше прибрала рано сутринта, защото на ръба на масичката за кафе се мъдреха нови купчини папки. Сигурно беше останала само колкото да се изкъпе и преоблече, преди отново да излезе да работи по последния им съвместен проект с Вида, какъвто и да беше той.
Да върши полезни дела, не да решава задачи по алгебра.
Госпожа Флетчър беше само на четирийсет и няколко, но последните няколко години бяха наситени с толкова стрес, гняв и страх, че оставяха различен белег върху всички ни. Около нейната уста се бяха образували две дълбоки бръчки, които я караха да изглежда вечно намръщена. Вероятно и заради учениците й, и заради собствения й син, на когото сега щеше да преподава, ако животът бе поне малко справедлив.
— Вероятно ти е трудно да се приспособиш към рутината след всичко преживяно — подхвана с мек тон тя. — Може би ти е безкрайно скучно на фона на приключенията ти досега.
Отвърнах й с думите, които Дунди ми каза, след като ми помогна да се настаня в стаята ми в новия апартамент на Кейт:
— Скуката е хубаво нещо.
След като Дунди си тръгна, поседях сама на новото си легло, заслушана в преносвачите, които доставяха леглото на Нико. За разлика от всички други стаи в апартамента, нашите две малки спални не бяха обзаведени. Преносвачите ги наричаха „стаите за гости“ и Кейт ги поправяше всеки път. Но според мен не грешаха. Възнамерявах да остана само докато ми осигуряха мой собствен апартамент в сградата, където живееха Дунди, Вида и останалите служители от Съвета „Пси“.
Харесвах Кейт — много я харесвах. Но всъщност бяха зарязали и двете ни без избор. Законът гласеше, че всеки пси под осемнайсетгодишна възраст трябва да живее с попечител, а тя беше единственият възрастен човек, на когото приятелите ми се доверяваха. А Кейт пък беше прекалено добродушна, за да откаже.
Засега тази спалня беше личното ми пространство. Кейт ми предложи да я боядисам и декорирам по свой вкус, но някак ми се струваше нередно. Исках единствено врата — такава, която можех да отварям и затварям, когато пожелаех. Която се заключваше отвътре, а не отвън. Която отделяше личното ми пространство от околния свят.