Скуката наистина беше хубаво нещо. Всяка нощ, докато лежах в леглото си, не се боях какво може да ми се случи, когато заспя.
— Е, ако не ти се струва скучно, тогава… глупаво. И те разбирам донякъде — призна госпожа Флетчър. — Когато преживееш нещо толкова потресаващо, всичко друго започва да ти изглежда тривиално. Ненужно. Но те моля… просто имай търпение. Научи колкото можеш повече, преди отново да се завърнеш в света. Знанието е нещо, което никой не може да ти отнеме.
Погледнах я изпод бретона си.
— Какво друго остана да ми отнемат?
— Дано никога не разбереш. — Госпожа Флетчър въздъхна тихо и се облегна в стола си. — Добре. Ще направим кратка почивка. Но след като прочетеш съобщението, ще изключиш телефона си, ясно?
Слязох от стола и едва се сдържах да не хукна към всекидневната. Нико благоволи да вдигне очи към мен, докато оглеждах дивана за мобилния си телефон. Посочи масичката до един от столовете.
— Благодаря… — подхванах.
Той обаче само ми се усмихна половинчато и продължи да работи.
Телефонът беше обърнат с екрана надолу, но розовото калъфче, подарък от Вида, достатъчно се набиваше на очи, за да го забележа под един лист от вестник. Сърцето ми сякаш се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре с всяка моя стъпка.
Ала потъна веднага, щом обърнах телефона си. Беше Дунди.
Ще можеш ли да дойдеш на семейна вечеря днес вместо петък?
Идеше ми да го попитам какви други планове имам според него. Но написах просто:
Разбира се. У вас или у Ви?
У нас. Как ти звучи среща в парка в 6:30?
Надникнах през прозореца. Цяла седмица се редуваха суграшица и леден дъжд. И неговият апартамент, и този на Вида се подслушваха още от самото начало. Щом искаше среща навън, явно трябваше да ми каже нещо тайно.
Първия път, когато му ходих на гости, усетих батериите на подслушващите устройства като боцкане на иглички. По-късно, докато ме изпращаше към Кейт, Дунди ми каза, че не трябвало да ме притесняват — с тяхна помощ сме щели да докажем, че можело да ни се вярва.
— Е, Сузуме, готова ли си? — подкани ме госпожа Флетчър.
Отговорих припряно на последното съобщение на Дунди и изключих телефона, както бях обещала. Нямах представа как ще се съсредоточа през следващите два часа.
— Готова съм.
Дунди ме чакаше на любимото си място в парка „Меридиън Хил“. Намираше се на няколко пресечки от малкия блок, който Круз и останалите бяха отредили за членовете на Съвета „Пси“ и където живееше поне по един представител на всички рехабилитационни лагери. Въпреки че бяха култивирали избуялата зеленина на парка, преди да го отворят наново за посетители заедно с другите зелени площи и културни паметници в града, най-впечатляващата му забележителност — внушителният фонтан, все още не работеше, а близкото езерце се пълнеше само с дъждовна вода.
Но на Дунди като че ли не му пречеше. Седеше на ръба и съзерцаваше големия фонтан.
Като го наближих, забавих крачка. Внезапна тръпка прониза тялото ми и ме накара да потрия рамене, за да разсея бодежа под кожата си. Изглеждаше мокър до кости, беше се облякъл за студено време, но не и за дъжда. Не носеше чадър. Нито плетена шапка като моята. Килнах глава настрани. Дори ръкавици нямаше.
Нещо не е наред.
Той зарови брадичка по-навътре в шала си, разтривайки голите си ръце. Мокрото куфарче до него беше почти същото като на всички други бизнесмени и правителствени служители, крачещи забързано по парковите пътеки към къщи. Една млада жена задържа погледа си върху него и се препъна.
Той се пресегна инстинктивно да я хване, но жената се дръпна настрани с пребледняло лице, сведе глава и се отдалечи забързано с една-единствена дума.
Обърканото му изражение накара сърцето ми да се свие като юмрук. Жената не знаеше що за човек е Дунди. Поклатих глава и въздъхнах тежко през носа. Заради това се трудеха толкова усърдно. Заради това работеха за Съвета. Трябваше да докажем на хората, че нямат причина да се боят от нас.
Тя не се боеше — прошепна тъничко гласче в главата ми. Знаех как изглежда страхът, а това определено не беше страх. — Изгледа го с отвращение.
На няколко метра от Дунди охранителят му Франк свъси вежди, докато се преструваше, че чете вестник. Дунди обаче просто седна отново и опря ръце в ледения камък. Стоеше с вдигнати нагоре рамене, сякаш опитваше да предпази ушите си от студа. Не можех да преценя дали изглежда толкова скован заради срещата с жената, или защото го измъчваше нещо друго — и двата варианта не ми харесваха.