Дъждът барабанеше шумно по розовия ми чадър, докато краката ми скъсяваха разстоянието помежду ни. Накрая Дунди обърна глава към забързаните ми стъпки по мократа пътека.
— Избрал си чудесна вечер за разходка — отбелязах, споделяйки чадъра си с него.
Обичах усмивката на Дунди, най-вече защото я зървах толкова рядко, затова, появеше ли се по лицето му, знаех, че е искрена.
— Ей… — той внезапно съсредоточи поглед в мен иззад очилата си. — Чакай малко, защо си без охрана?
Говореше за Аурелия. Тя беше по-мила дори от Франк и ме научи да сплитам косата си на рибена кост.
— Отзоваха я. От кабинета решиха, че вече не съм обществена фигура и Кейт ми е достатъчна.
Франк надникна към нас, сетне продължи да се озърта небрежно из парка. След малко се изправи, протегна се и отиде да седне от другата страна на пътеката, за да ни остави насаме. Сиво-кафявият му панталон не изглеждаше подходящ за студеното време, но Франк не ми се струваше от хората, които влагаха особена мисъл в избора на материи за сезона.
— Що за глупост! — възмути се Дунди. — Как така не си обществена фигура? Нима не въртяха лицето и името ти по новините месеци наред? Снощи гледах повторение на едно от интервютата ти по някой от каналите! Не мога да повярвам. Веднага се сещам кой ще…
— Според теб Франк само този панталон ли има? — прекъснах го. — Дали да не му купим един вълнен, ако възнамеряваш често да размишляваш навън посред зима?
— Да не си посмяла да откраднеш и неговите дрехи от гардероба, за да му поръчаш нови — предупреди ме Дунди.
— Но виж колко хубаво ти стоят твоите. Пък и съм улучила размера, нали? — попитах.
Дунди винаги полагаше грижи за външния си вид, дори докато пътувахме с Бети. Лиъм все го подиграваше, задето гладеше ризите си, но той просто си беше такъв — надежден, уравновесен човек. За първите му няколко пресконференции му се наложи да облече един от старите костюми на баща си, който изобщо не му беше по мярка. Въпреки това не желаеше да взима пари от родителите си за нов, защото им трябваха за сърдечната операция на баща му.
Помолих Кейт да му уреди малко средства за дрехи, за да не си търси официални костюми по контейнерите за дарения. Изпратихме молба до Круз и тя лично ми написа чек за три нови костюма, които Дунди да сменя, докато не започнеше да изкарва достатъчно пари, за да разнообрази гардероба си. Не че можеше да очаква редовна заплата поне в близките години. Дунди и Вида работеха за квартира и храна, откакто приключи ужасният дажбен режим на месеците, след като Обединените нации свалиха Грей от властта.
Дунди даваше всичко от себе си, а хората го избягваха в парковете и го обсипваха с обиди, докато се возеше в метрото на път към работа. Заслужаваше да има поне малко самочувствие.
— Почувствах се като че съм попаднал в чужд апартамент. Едва не получих инфаркт… — Той присви очи насреща ми. — Но да не говорим за това. Щом не те е докарал някой агент, как стигна дотук? Ако си се возила сама в метрото, моля те, просто ме излъжи.
— В метрото вече е безопасно.
— Кой ти каза?
— Ти самият в речта си от миналата седмица, когато заяви, че вече не ни трябват специални карти, за да се возим в него — отговорих. — И между другото — здрасти.
Дунди беше облечен в изискан костюм и тъмно палто и носеше синята вратовръзка, която му бях избрала за първия му работен ден — почти същото синьо като значката на ревера му. Отметнах косата от рамото си, разплитайки я от жълтата значка, която бях сложила на палтото си, преди да изляза.
— Здрасти — каза той и се наведе под чадъра да ме прегърне. — Но пак ще те попитам: как стигна дотук?
— Госпожа Флетчър ме докара. Изчака да те видя, преди да си тръгне — обясних до рамото му. — Добре ли си? Това е нетипично дълга прегръдка за теб… — Веднага ме връхлетя една кошмарна мисъл. — Да не би да е станало нещо с Ви?
Той се отдръпна.
— Не, добре си е. Ще поседнеш ли за малко?
Дъждът замръзваше на ледени буци по шапката и раменете ми. Не усещах устните си от студ и не знаех дали се усмихвам, или ми текат лиги.
— Ами… добре.
Дунди се държеше толкова сковано само когато се мъчеше да запази някоя голяма тайна. Постоянно шаваше смутено и пристъпваше от крак на крак, сякаш търсеше по-стабилна опора. Лиъм наричаше това негово състояние „трепетлика“. И само страничен човек не би осъзнал, че можеше да му се довери напълно по простата причина че носеше лъжата като котва на шията си.
— Искам да обсъдим нещо — подхвана той.
Пулсът ми се ускори. Кимнах и вдишах дълбоко. Дунди се пресегна и разкопча куфарчето си. Надникна към Франк, преди да извади няколко влажни листа.