— Искам да обсъдим ползата от четенето — довърши той.
Опулих се насреща му и поех листовете.
— Защото не ми дават достатъчно домашни ли? — попитах.
— Намерих няколко книги, които реших, че може да харесаш, и принтирах няколко рецензии, за да си избереш по-лесно. Четенето може да промени живота ти — отбеляза той. — И да отвори очите ти за…
— Днес вече изтърпях една лекция за значимостта на образованието — прекъснах го, изкушавайки се да го перна през лицето с купчинката листове. Защо му беше цялата тази потайност, ако просто искаше да ми препоръча…? Погледнах най-горния лист. „Хълмът Уотършип“. — Сериозно ли?
Той се приведе напред и прокара пръст по края на листа.
— Хрумна ми, че после може да обменим впечатления, както правех някога с родителите си.
Отне ми известно време да проумея за какво говори, но в следващия момент едва не скочих от пейката.
— А… — Преглътнах сухо и се покашлях. — А вярваш ли на рецензентите?
— Да — каза той. — От години им се доверявам.
Значи наистина бяха те. Само Руби и Лиъм знаеха как Дунди и родителите му си разменяха послания, докато властите го преследваха. Този път прегледах текста по-внимателно — представляваше имейл от интернет магазина, който използваха. В заглавното поле пишеше „Препоръка от потребител Елинор Ригби“.
Облекчението ме разтърси на кратки изблици и най-сетне разсея страха, който носех със себе си почти шест месеца. Добре са. Живи са.
Но когато страхът се изпари, в сърцето ми се освободи място за нещо друго. Нещо парещо и жилещо. В секундата, преди Дунди да извърне поглед, разпознах същото чувство и по неговото лице. Никой от двама ни не го изрази с думи, но долових как лека-полека придобива формата на нож с две остриета.
Напуснали са ни.
— Предлагам да ги занесеш у вас и да си помислиш коя книга искаш да прочетеш първо. — Дунди взе листовете от ръката ми и ги сгъна, така че да се съберат в чантата ми. — Е, влизаме ли? Умирам от глад. Дано не възразяваш, че пак поръчах италианска храна.
В радиус от двайсет пресечки един-единствен ресторант бе успял да отвори врати и това беше „Италия Норт“.
— Копнея някой ден и аз да придобия твоята страст към чесновия хляб — пошегувах се, хващайки го под ръка, когато ми предложи лакътя си.
Тръгнахме към блока му, следвани от Франк.
Така протичаше един нормален ден в новото време — доколкото новото правителство и новите му закони можеха да се нарекат „нормални“. Парковете отново отваряха за посетители. Хората се срещаха. Училището работеше. Ние оставахме.
А те ни бяха напуснали.
Не смогвах да възпра думите — постоянно се въртяха в главата ми, дори докато Дунди ми разказваше за работата си и ме разпитваше за училище. Въпреки че живеехме що-годе добре и що-годе нормално, и скучно в добрия смисъл на думата…
Напуснали са ни.
Разбирах ги. Разбирах избора им. Ала една част от мен никога нямаше да разбере напълно как от четирима бяхме останали двама.
Дадох си сметка колко е уморена Кейт, когато не ме чу да се изнизвам от апартамента в три часа сутринта.
Бях се опаковала с плетената си шапка, раирана попарена блуза, дебело палто и ботуши с пух. Но дори това облекло не успя да ме предпази от вледеняващия въздух и поривистия дъжд, когато отворих задната врата на сградата и тръгнах по алеята. Претичах покрай боклукчийските контейнери и няколкото паркирани коли, търсейки една определена.
— Ехо!
Завъртях се рязко и подметките ми се хлъзнаха по мокрия тротоар. Купето на един ненатрапчив тъмносин седан светна и видях Дунди на шофьорската седалка. Беше вдигнал яката на черното си поло върху устата си, а черната му плетена шапка беше спусната толкова ниско, че почти покриваше очите му.
Запътих се към задната врата, но в следващия момент си спомних. Само двамата сме. Затова влязох откъм предната пасажерска седалка и затворих тихо вратата след себе си. Топлата струя от парното стопли лицето ми, докато закопчавах предпазния си колан. Дунди изкара колата на заден ход до главната улица, където се огледа и най-сетне свали яката на полото от устата си.
— Ви искаше да дойде — обясни той, — но решихме, че ще е твърде подозрително, ако и тримата изчезнем внезапно.
— Струва ми се, че и така ще е достатъчно подозрително — отвърнах.
Той се приведе напред, взирайки се в тъмната улица, и пръстите му забарабаниха по волана. Когато ускори, чистачките заработиха по-бързо.
— Ви предупреди Кейт, че двамата с теб ще се поразходим — каза той. — Двете ще измислят някое добро оправдание за това, че сме тръгнали без Франк. Теоретично уикендите са ми почивни дни…