— Днес е сряда — напомних му.
— Сряда може да е уикенд за мен, при положение че не съм почивал от…
Той не довърши.
— Никога. — Поклатих глава. — Никога не си почивал. Май това трябваше да е първият ми въпрос, но в чия кола се намираме?
— Вида я взе от… Е, така и не попитах, защото не смея — призна си той. — Лично я е проверила. Няма нито джипиес, нито други проследяващи системи.
Изобщо имало ли е смисъл да я претърсва? Колата изглеждаше по-стара от трима ни накуп. Сигурно нямаше дори тасове на джантите, камо ли джипиес.
— Е… — поде Дунди след малко. — Какво ще кажеш за съобщенията?
Бяха общо три. Две от Лиъм и Руби и едно от Дунди за срещата ни. Невредими сме, ще обясним, ако дойдете — гласеше първото. Второто беше малко по-неразбираемо: Напишете имена на стенописа в Блекстоун, оставете камък, купете чай от кафенето отсреща.
— Май трябва да сме благодарни, че са живи и най-накрая можем да си отдъхнем. Но всичко това е толкова типично за Лиъм — измърмори Дунди. — Той не признава прости инструкции като „Отидете там и там, а аз ще дойда да ви взема“.
— Поне не ни пращат на лов за провизии — подхвърлих. Инструкциите не бяха особено ясни, но все пак ни предлагаха отправна точка. Блекстоун беше град на няколко часа южно от Вирджиния. Оставаше да намерим стенописа и кафенето. — Просто са предпазливи.
— Винаги си на негова страна — отбеляза Дунди.
— Напротив — отрекох. — Понякога съм на страната на Вида.
Отговорът ми не го разсмя, както се надявах. Освен това не включи радиото, което ме притесни неочаквано много. Лиъм вечно пускаше музика или новини за фон, като че не понасяше празния въздух.
Дунди опря лакът на шофьорската врата и отпусна брадичка в дланта си.
— Едва ли някога ще свикна да те гледам зад волана — подчертах аз.
— Ако бях запазил истинските си очила, можех да сменям Лиъм в Бети — изтъкна той. — Не че щеше да ми позволи. Знаеш какъв е на тема шофиране.
— Вероятно си прав — съгласих се. — Ето, виждаш ли? Заставам на твоя страна.
Той най-сетне се поусмихна.
— Ще ми се и аз да можех да карам — казах му. — Толкова е глупаво, че ме принуждават да чакам.
— Имай малко търпение. — Той се пресегна и ме потупа лекичко по главата. Не го беше правил от години. — Знаеш ли колко неща могат да се объркат, когато си зад волана? И то, без да намесваме другите шофьори. Всъщност хайде да си говорим за нещо различно от автомобилни касапници.
Тъкмо излизахме на околовръстното шосе на Вашингтон и той стисна волана по-силно. През замъглените от поройния дъжд стъкла се мержелееха смътно тъмните очертания на новите лампи и камери, които щяха да включат до няколко месеца. Сега обаче единственият ни източник на светлина бяха фаровете на колата и далечното сияние на столицата.
— Наистина ли винаги заставам на негова страна? — зачудих се на глас — Кълна се, че не е нарочно…
Дунди надникна към мен и бързо върна очи към пътя.
— Няма значение на чия страна си. Изобщо не биваше да го казвам. Съжалявам. Знаеш какъв съм, когато кръвната ми захар е ниска. Все пак говорим за Лий, той е забавен, добродушен и се облича като ходеща прегръдка.
— Наистина носи много меки дрехи — съгласих се. — Но и за теб може да се каже същото. Не прави такава физиономия, само и само да ме опровергаеш. Такъв си си.
— Не се чувствам такъв — призна той. — Но винаги съм знаел, че вие имате специална връзка. И я уважавам. Аз самият никога не съм бил… Трудно ми е да се сближавам с околните.
Светлината от фаровете се отразяваше в дъждовните капки, стичащи се по предното стъкло, озарявайки ги като падащи звезди.
Дунди говореше така, сякаш едното приятелство беше по-важно от другото. А нямаше нищо подобно. Просто бяха различни. Но с еднаква доза любов. Единствената разлика се състоеше в това, че Лиъм бе загубил малката си сестричка и явно искаше да докаже на себе си, че е способен да спаси поне мен.
— Винаги съм те разбирала — уверих го. — Както и ти винаги си ме разбирал.
Дунди надзърна към мен и преглътна. По природа функционираше на малко по-висока честота от всички нас, но като го наблюдавах сега, сърцето ми се късаше. Костюмите му криеха колко беше отслабнал напоследък, а сенките от тъмното небе сякаш удължаваха лицето му.
Нахоках наум онази егоистична част от себе си, която от вълнение по приятелите ни дори не се замисли колко внимателно бяха организирали всичко Дунди и Вида. Колко предпазливи е трябвало да бъдат с тайните съобщения и плановете си.