Дунди рискуваше най-много, ако ни заловяха или проследяха. Вида щеше да загуби статута си на оперативен агент, но той щеше да отнесе мъмренето. Щяха да го изкарат користен измамник. От Конгреса щяха да заявят, че ги е подвел съзнателно, и дори можеше да го вкарат в затвора за нарушаване на клетвата му. Съветът „Пси“ още беше в зародиш. Нямаше да оцелее след загубата на създателя си.
— Добре ли си? — попитах го.
— Разбира се — отвърна твърде припряно той.
— Вече не сме във Вашингтон — напомних му. — Никой не ни слуша.
— Не, наистина, аз…
— Никога преди не си ме лъгал — казах, доближавайки ръце до отворите на парното, — така че, моля те, не започвай сега.
Дунди въздъхна и прокара пръсти през косата си. Обикновено я поддържаше къса, но сега си личеше, че не я е подстригвал няколко седмици повече от обичайното.
— Просто е… трудно. Всичко. Съжалявам, че не се виждаме често и съм кисел напоследък. Но няма край. Ощастливяваме едни, ядосваме други. Мъчим се да променим мнението на хората за нас, а те се вкопчват още повече в своето собствено гледище, защото не им се нрави да чувстват, че са сбъркали. Опитвам се да организирам членовете на Съвета, да им втълпя, че трябва да четем абсолютно всичко, а накрая неизменно сме принудени да пригаждаме първоначалните си цели към тези на правителството. Влудяващо е. Пък и онези отвратителни хора по новините с противните им лозунги, онези, които убиха момчето пси в Калифорния и заявиха, че било при самозащита… просто… просто няма край. Ако успеем да уредим поне някакви обезщетения…
Съдът вече отхвърляше незнайно колко граждански дела срещу правителството, водени от семейства, загубили децата си от ОМИН или принудени да ги дадат в лагерите. Всеки път съдиите изтъкваха едни и същи причини. Правителството и „Леда Корп“ били провели необходимите изследвания, за да докажат безвредността на Веществото Амброзия. Намерението на управляващите било да използват химикала за предотвратяване на биологични атаки срещу водоснабдителната ни система. Правителството имало основание да вярва, че представляваме сериозна заплаха заради свръхчовешките ни способности и факта, че ОМИН се предава чрез контакт.
Временният президент Круз работеше задкулисно за постигането на някакво съгласие, но едва ли щеше да отбележи осезаем успех в близките години. Почти всяко семейство в Съединените щати бе засегнато, а и страната още се давеше в дългове и депресия — просто нямаше пари за обезщетения.
Излъчиха официално извинение за ненамесата на Грей. Поне това беше някакво начало. Но когато Дунди съумя да прокара до Белия дом законопроект, с чиято помощ можеше да се финансира изграждането на монумент в памет на жертвите, официалният говорител го посече с обяснението, че „нацията се нуждае от време да осмисли трагедията, преди да се отдаде на истинска скръб“.
— Дунди… — подхванах, пресягайки се да го стисна за рамото. Не го бях виждала в подобно състояние през цялото време, през което пътувахме заедно. — Защо не си казал нищо?
— Защото още в началото знаех с какво се заемам. — Той поклати глава. — Боже, чуй ме само. Извинявай, Зу. Не е чак толкова зле. Просто съм малко потиснат. Все трябва да си напомням, че върша полезна работа, макар и трудна. След година ще се смея на тази своя криза.
Положението можеше и щеше да се подобри. Вярвах го до дъното на душата си. Ала на Дунди му бе необходима помощ. Някой трябваше да поеме поне част от бремето му.
— Струва ми се, че с този оптимизъм Руби би те изритала от отбор „Реалност“ — подхвърлих шеговито.
— Омръзна ми от отбор „Реалност“ — отговори сериозно Дунди. Колата ускори, прелитайки покрай работниците, ремонтиращи другата лента на шосето. — Приключих с него. Предпочитам да бъда глупак с надежди, който се труди за промяната, вместо бездействащ циник, който се смее, окажат ли се верни съмненията му.
Кимнах.
— И тук съм съгласна с теб.
Той се усмихна.
— Благодаря, че ме изслуша. Понякога съм с усещането, че си приказвам сам на себе си.
— Всички те чуваме — уверих го. — Говориш от името на всички ни.
Усмивката му посърна.
— Не на всички.
Сега, когато знаех, че никой не ни подслушва, най-сетне можех да му задам въпроса, който ме глождеше от месеци.
— Нараниха ли те?
— Не си направиха труда да ме нараняват, преди да си тръгнат — отвърна той, мъчейки се да прикрие горчилката в гласа си. — Дори не ми казаха, че си тръгват.