— Страхотни са — скалъпих.
— Децата обикновено спят там и се прибират само ако стане прекалено горещо или студено — добави Джейкъб.
Внезапно ме погълна толкова силно чувство на вина, че загубих дар слово. Никога не бях усещала загубените години така остро. Всяка дървесна къщурка сякаш ме порязваше до кост. Тялото ми се напрегна от импулса да се обърна и да побягна, но някак не съумявах да откъсна очи от тях.
Това си пропуснала.
Защо не се върнах?
Виж какво са постигнали без теб.
Защо не намерих начин да се обадя?
Нямаш място тук.
Последната мисъл ме накара да потрия гърлото си, за да разсея буцата, заседнала там.
— Знам, че не признаваш Убежището… — подхвана Джейкъб, разтълкувал грешно изражението ми.
Вдигнах ръце да го прекъсна.
— Не е това. Никога не е било така.
— Тогава какво е? — попита Лиза.
— Лиза… — намеси се Джейкъб.
— Не, искам да разбера — настоя тя, обръщайки се с лице към мен. — Така и не се върна, но те не спряха да се надяват.
Укорът в думите й, появата на истината, която дълго време бях потискала, ме накараха да спра на място.
Бях ги наранила. Бях наранила двама души, които Лиза, Джейкъб и всички деца тук обичаха. Дори старите рани можеха да се отворят при достатъчен натиск.
Идеше ми да крещя. Да заудрям с юмруци най-близкия дънер и да позволя на годините мълчание помежду ни да се излеят от мен като кръв.
Вместо това просто поех глътка въздух и сключих ръце зад гърба си. Заговорих с онзи контролиран, безизразен глас, на който ме беше научила Мел, и познатото вцепеняващо самообладание за пореден път ми послужи като броня.
— Исках да участвам в борбата, за да не се нуждаем от места като Убежището — поясних й. — Те помагаха по този начин. Аз помагам по свой.
Или помагах.
Убежището не беше създадено с правителствено одобрение. И то, и всички други места като него никога нямаше да го получат, защото извеждаха децата от закрилата и наблюдението на властите. Подобни учреждения връщаха поколението „Пси“ към опасния начин на живот, който бяхме принудени да водим някога.
Не се съмнявах, че децата в Убежището бяха избягали от кошмарни ситуации. От насилието и изгнанието в собствените си семейства, от живот на улицата, отказвайки да се върнат в домовете си, от хора, принудили ги да използват пси-способностите си…
Това го разбирах. Ала не разбирах защо не ги водеха при нас, за да им осигурим по-добри условия. Животът в сянката на обществото беше невидимо, уязвимо съществувание.
Лиза и Джейкъб се спогледаха. Той поклати глава и момичето провеси рамене.
— Извинявай — поде тя. — Просто…
— Схващам — уверих я. — Наистина. Но нека… нека узнаем какво се случва тук. Трябва ми зарядно устройство за онзи телефон и искам да чуя всичко, с което сте наясно за…
Лиза долепи показалец до устните си, вдигайки поглед към любопитните лица, надничащи от къщичките на дърветата.
Те не знаят — проумях.
— Тръгнаха да събират други деца — натърти Джейкъб. — Скоро ще се върнат.
Значи лъжеха останалите — по-скоро пазеха истината в тайна, но и това си беше вид лъжа. Сигурно го правеха, за да защитят по-малките деца, но ми се струваше, че предвид обстоятелствата и те заслужаваха да бъдат информирани.
— Хайде — подкани Джейкъб. — Мигел ни чака в Пещерата на прилепите. Убеден съм, че вече има теория за новите ти приятели.
Докато крачехме към верандата, обгръщаща цялата централна къща, детето от Дървесна къщурка Четири изпрати съобщение в стара тенекиена кутия от кафе по въжената линия до Дървесна къщурка Едно. Кутията прелетя над главите ни с жужене. Като че ли всички къщички бяха свързани една с друга и с прозореца в таванската стая на Убежището. Спалнята на Лиъм и Руби.
— Всичко наред ли е? — попита задъхано друга тийнейджърка, също облечена в черно, която дотича откъм задната страна на къщата с разлюляна дълга плитка.
— Да, всичко е под контрол — отговори Джейкъб, подавайки й пистолета си. — Джен, това е Зу, Зу, това е Джен.
— Здрасти — каза момичето. — Доста ни разнообрази живота тази вечер. Да ида ли да помогна на другите?
— Ще се справят и сами — отвърна Джейкъб. После добави свенливо: — Ще бъдеш ли така добра да прибереш това в някое от шкафчетата на горния етаж? Трябва да информираме Мигел за ситуацията.
— Да — съгласи се тя и взе оръжието. — Щом не ви трябва подкрепление, ще прибера и моя пистолет.
Джейкъб изкачи на бегом стълбището на верандата и отвори вратата с драматичен замах, който очевидно бе усвоил от Лиъм. Джен изтича пред нас и потъна във фоайето. Аз укротих нервите си и също влязох в прохладното помещение с аромат на кедрово дърво, почти забравяйки да избърша подметките си в протритата изтривалка.