Выбрать главу

Неловкостта, която бях изпитала навън, избледня на фона на тази, която ме обхвана вътре, усещах я почти като физическа болка. Нищожният ми опит с мястото се изпари за миг. Съзнавах смътно, че Лиза ми обяснява за къщата, влизайки след мен, но вниманието ми беше съсредоточено върху фоайето.

Външно Убежището бе създадено така, че да се слива с природата наоколо, но вътрешността му сякаш обстрелваше посетителя с цветове и шарки от всички посоки. Постелките образуваха пътеки от ослепително жълто и синьо, а от една несиметрична ваза избухваха диви цветя. Около парапета на централното стълбище бяха усукани пъстри коледни лампички.

Очите ми обаче постоянно се връщаха към стените. По време на кратката ми обиколка преди години Руби ми обясни, че било прекалено опасно да окачват снимки на децата пси, пребиваващи в къщата месеци или години. Обмисляха да помолят всяко за рисунка като спомен за Убежището и обитателите му.

Очевидно бяха осъществили хрумването си.

Резултатът бе разнороден сбор от рамки, пръснати по стените на фоайето и нагоре по стълбището. Повечето деца бяха нарисували самото Убежище, но някои бяха решили да заложат на автопортрети. Други пък бяха оставили в наследство гривни, ръкохватки за горещи съдове, гоблени с послания и дори пластмасови цветя и усмихнати личица, изработени от разтопени мъниста. Лиъм и Руби надлежно бяха рамкирали всички произведения на изкуството.

Последното, закачено на стената, беше пастелна рисунка на ниска тъмнокоса жена и по-висок рус мъж, хванати за ръце. Лицето ми се отразяваше в стъклото и за момент си представих това на Лиъм, с типичната му глуповата, горда усмивка.

— Ако нямаш нищо против…

Лиза посочи редицата старателно подредени до стената обувки — кецове, сандали, ботуши с всевъзможни размери. Изух платненките си до чифт мръсни червени гумени ботуши.

Телевизорът във всекидневната работеше и от колоните се носеше симпатична, ведра мелодийка. Надникнах вътре и видях дванайсетина деца, вперили погледи в анимационно филмче, което не успях да позная. Докато минавахме покрай стаята, едно момиче излезе от нея. Малката потри уморено очи, отправяйки се директно към тоалетната.

Щом се разминахме, тя спря изведнъж пред мен и тъмните й къдрици се люшнаха.

— Зу? — учуди се тя.

Аз застинах.

О, боже — помислих си. — Видяла е взрива и сега смята, че…

Но вместо да избяга, момиченцето ми се усмихна широко. Обзе ме толкова силно облекчение, че бях на ръба да се разплача.

— Здрасти. Да.

Детето се улови за ръката ми и я заклати нагоре-надолу. Не беше точно здрависване, а по-скоро жест на чисто, смайващо вълнение. Докато ме гледаше в лицето, изражението му стана някак угрижено. Сериозно.

— Нали още харесваш коне?

— Дали харесвам… коне? — примигнах объркано.

— В онова интервю каза, че харесваш коне — настоя момиченцето. — Коя ти е любимата порода: арабски, першерон, клайдсдейл, липицанер или някоя друга?

Лиза се засмя.

— Извинявай, Саша, но в момента нямаме време за приказки. Ще трябва да я откраднем за малко.

— Добре! — възкликна момиченцето и пак раздруса ръката ми. — Ела в нашата стая, синята, и тогава ще си поприказваме!

— Дадено! — отвърнах, все още леко смутена.

Малката продължи надолу по коридора, плясвайки длани с Джейкъб в движение.

Изгледах и двамата въпросително.

— По-лесно е направо да ти покажем — вметна той. — Пък и ни е по път.

Лиза ни поведе надолу по коридора. Завихме наляво при трапезарията и малко преди да достигнем кухнята, тя спря до едно табло на стената, отрупано с изрезки от вестници и списания. От всяка снимка се усмихваше едно и също лице. Моето.

— Леле… това е…

Нямах думи. Плъзнах очи по снимките ми от публични речи и фотосесии за различни кампании, по изрязаните статии за всяко събитие, в което бях участвала.

— Извинявай — каза Лиза. — Дано не те притеснихме. Знаеш какъв е Лиъм. Май просто… искаше всички тук да те познават.

Защото така и не се върна.

— На горния етаж има цяло табло, посветено на Марли — продължи Лиза. — Но е по-малко от твоето. Ти говориш по-често пред публика… говореше.

Над масивната кухненска маса висеше стар, очукан тас от джантата на микробус, скрит надълбоко в гората край друго езеро. Извърнах очи, неспособна да го гледам и секунда повече.