— Може ли просто да ме заведете, накъдето сме тръгнали?
— Насам — кимна към задната врата Джейкъб.
Мъничката стая — очевидно добавена към първоначалната сграда — беше с поне десетина градуса по-хладна от останалата част от къщата. Същинско постижение, като се имаше предвид колко компютри бяха подредени до задната стена. Вградено бюро обточваше половината пространство и всеки сантиметър от повърхността му беше зает с монитори и компютърни кутии.
Мигел седеше в центъра и пръстите му шареха по клавиатурата пред него като по пиано. Въртеше се наляво-надясно със стола си в ритъм с приглушената песен, извираща от гигантските му слушалки.
Когато влязохме, той откъсна очи от монитора, чиято светлина озаряваше смуглата му кожа.
— Привет, Зу. Дълго време мина — надвика той музиката в ушите си, продължавайки да щрака по клавиатурата.
Винаги ме учудваше колко различни дейности можеше да извършва наведнъж мозъкът на Зелените. Макар че работеше на цели три монитора с компютърни програми, Мигел ме погледна с уверената усмивка на донжуан, отлично запознат с чара си.
Джейкъб изцъка ядосано и свали с приятелска лекота слушалките от главата на Мигел. Момчето хвана ръката му, преди да я е отдръпнал, целуна я и му намигна. Джейкъб я измъкна смутено, но видимо доволен.
Сякаш това не беше достатъчно доказателство, че двамата имаха връзка, ето защо Мигел остави слушалките до тяхна обща снимка на бюрото си. Симфонията от електронни ритми и цигулки продължи да се излива от тях, докато Лиза не натисна копчето за изключване на звука върху клавиатурата.
— Здрасти, Мигел — поздравих го и аз. — Благодаря, че схвана посланието ми.
Той прокара ръка през тъмната си коса, почесвайки се точно над кока си, и сви рамене.
— Няма нищо. Радвам се, че всичко е наред.
— Преди да съм забравила — обърнах се към другите. — Ще ми върнете ли телефоните? Мигел, чудех се дали нямаш зарядно за…
Той отвори едно от близките чекмеджета, пълно със старателно подредени зарядни устройства. Лиза ми подаде телефоните, а аз ги връчих на Мигел, посочвайки онзи, с който бях заснела похитителите ни.
— Приянка стори нещо с този — казах му. — Взе една част от него и я постави в другия…
Мигел махна задните капачета на двата телефона и някак успя да извърши точно обратното на онова, което Приянка бе направила в колата. Джейкъб сложи ръце на раменете му и се приведе над него, за да гледа.
— Просото е извадила СИМ картата му. Нищо особено.
Когато екранът му най-сетне светна, въздъхнах треперливо. Поне този въпрос се разреши.
— Какво е положението при дупката? — попита Джейкъб, поглеждайки мониторите за видеокартина.
Мигел натисна два клавиша и този пред него показа мястото.
— Засега само се суетят. И крачат нервно. Същата картинка като вас, ако трябва да съм честен.
Джейкъб го стрелна предупредително, а Мигел му се усмихна едва забележимо.
Роман наистина крачеше напред-назад в триметровото помещение. Сковано бе изопнал гръбнака си и не откъсваше очи от нещо, вероятно скрита от камерата врата. В бараката нямаше друго, освен малка пейка, но поне не беше дупка в земята, както предполагаше името. Не знам защо се чувствах толкова зле, като ги гледах там.
— Страхотна атмосфера — коментирах. — За какво се суетят? Че сте ги хванали ли?
Мигел зададе друга команда и върна видеоматериала с десет минути назад. Сетне увеличи звука. Опрях длани в бюрото и се приведох напред.
— … й правят — говореше гневно Роман. — Толкова съм глупав! Не трябваше да им позволявам да я вземат. Сега няма как да знаем дали наистина й мислят доброто.
Приянка опипваше ъглите на стените, сякаш търсеше слаби места. Чувайки опасенията му, надникна през рамо към него.
— Нищо й няма. Не говори, като че е някоя беззащитна девица. Нали тя ни измъкна от повечето неприятности, в които се забъркахме? Ако опитат да й направят нещо, няма да им се даде без бой.
— Въпреки това… — подхвана Роман, спирайки в центъра на бараката. Отметна глава назад и стисна юмруци до тялото си. — Знам. Знам. Не се съмнявам в способностите й. Просто… всичко това не ми харесва. Не биваше да им позволяваме да ни разделят…
— Повтарят все едно и също — обобщи Мигел, превъртайки напред. — „Дали да не избягаме и да я потърсим? Ще се върне, не се безпокой. Да опитаме ли да заговорим децата отвън? Защо им е да ни разделят?“. И така нататък.
Изправих се, усещайки погледите на Джейкъб и Лиза върху себе си. Главата ми се въртеше.
— Ох… едва ли ще разкрият плановете си, като знаят, че децата отпред ги слушат.