Видеокартината стигна до настоящето и спря да се превърта. Приянка се пресегна да хване ръката на Роман. След кратка съпротива той склони да й я даде. Свлече се до нея на пейката и тя отпусна глава на рамото му. Но вместо да затвори очи, както очаквах, надзърна нагоре.
Право към камерата.
— От Жълтите ли е? Незабавно намери камерите и микрофоните — обясни Мигел.
Хм. Дали не бе просто късмет? Едва ли Мигел ги беше монтирал на разпознаваеми места.
— Не, Зелена е… поне така ми каза — добавих. — Случайно да имате достъп до базата данни на Специален отряд „Пси“? Надявах се да я претърсите.
— Разбира се, че имаме… и вече опитахме — отговори Мигел. — Пуснахме снимки на лицата им в системата. Нямат досиета, но да не забравяме, че базата данни е от почти пет години.
— Роман каза, че са успели да се измъкнат на властите, значи сигурно не са допуснали и да ги регистрират.
— Или някой е заличил досиетата им — подхвърли Мигел. — Откъде се взеха? И как изобщо тръгна с тях?
Обясних им възможно най-бързо и просто и им споделих теорията си, че не е изключено от самото начало да мислят злото на Убежището или на Руби и Лиъм. Тогава ми хрумна нещо друго.
— А случайно при вас да има момиче на име Лана?
Момчетата погледнаха Лиза.
— Не — отговори тя. — През последните седмици следя телефонните обаждания от граждани, докладващи за нередности относно деца с пси, но не съм срещала това име. Знаеш ли как изглежда? Какви способности има?
Поклатих глава.
— Знам само името й. Говореха за нея с… не усетих злонамереност. Дори бих казала, че я коментираха доста емоционално. А и не ми звучеше да я преследват по нечия поръчка.
— Мистерията се задълбочава — рече Мигел и пак се втренчи в монитора. — Убежището не е тайна за децата с пси. Напоследък мълвата за него плъзна в техните среди. Дали просто не са търсили безопасно място за себе си?
Нишка на недоумение се запреплита в съзнанието ми.
— Но ако е така, защо не ми казаха още в началото?
Джейкъб пристъпи неловко от крак на крак, поглеждайки многозначително Мигел. Момчето разтълкува безмълвното му послание и кимна.
— Какво? — подканих го.
— Замисли се… — започна с мек тон Мигел. — Ти работиш за правителството. Сигурно са се тревожили, че вместо да им обясниш как да стигнат дотук, ще ги предадеш на ФБР или на Защитниците заради опита да се измъкнат от системата.
Призля ми от идеята.
— Не бих постъпила така. Ако бяха казали, че искат да стигнат дотук…
Щеше да им помогнеш да нарушат закона?
Не беше… не беше толкова просто. През изминалите години нищо не беше черно или бяло, животът ни протичаше в различни нюанси на сивото. Вярвах, че децата заслужават избор, и бях готова да ги защитя по всякакъв начин.
— Или пък — побърза да добави Джейкъб — просто не са очаквали да им повярваш. Или да им отговориш, ако те попитат в прав текст. Може да са дошли на речта ти с намерението да те попитат, но после всичко се е объркало и са преценили, че така или иначе ще се отправиш насам.
Лиза поклати глава.
— Знам ли… Многократно са й попречили да тръгне сама.
Вдишах дълбоко. Трябваше да оставим този въпрос и да се заемем с по-същественото. Още не знаех какво се случва с Руби и Лиъм и налягането в главата ми растеше толкова бързо, че очаквах всеки момент да избухна.
— Ще може ли да ги задържите в бараката още малко?
— Да — каза Лиза. — Ще им изпратя храна и вода.
— И одеяла — додадох. — Все пак… може да захладнее през нощта.
Момичето ми кимна с лека усмивка. Излезе от помещението и след малко се върна.
— И така — подхванах аз. — Кой ще ми разкаже какво е станало с Лиъм и Руби?
Шестнадесета глава
Лиза седна на ръба на бюрото и скръсти ръце пред гърдите си.
— Дори не знам откъде да започна. Не усетих нещо да се е объркало, преди да заминат. Лиъм изглеждаше малко разстроен, но реших, че е заради детето, което отиваше да вземе…
— Чакай малко. И двамата ли са отсъствали едновременно от Убежището? — прекъснах я. — Кога промениха това правило?
Доколкото си спомнях, още в самото начало решиха поне единият от тях винаги да остава в къщата, за да усещат децата поне тази стабилност.
— Тримата с Мигел и Джейкъб се справяме и сами тук — заяви Лиза. — Заместваме ги, когато ситуацията го налага.
Мигел се облегна в стола си и се завъртя с лице към нас.
— Поне напоследък е така. Струва ми се, че и на двамата не им се искаше, но като се разделяха, успяваха да претърсват по-голям радиус и да спасяват повече деца.