— Разигравали сме такъв сценарий — каза Лиза. — Трябва да събудим децата по външните къщурки.
— Не — отсече Джейкъб. — Трябва да ги съберем бързо и тихо. Ако ги вдигнем по тревога, ще се разшумят и нападателите може да атакуват незабавно.
Притесненото изражение по лицето на Мигел се изпари и той се зае да събира разни части от всеки сървър, хвърляйки ги в торба, която извади изпод бюрото. Веднага, щом Лиза отвори вратата, чух обърканите гласове на децата от горния етаж. Тя сви длани около устата си и им извика приглушено:
— Волна птица! Това не е обучение! Оставете всичко!
В отговор надолу по стълбището затопуркаха крака.
— Тайният изход е в мокрото помещение под сушилнята — подхвърли ми Лиза.
Мигел тръгна към вратата и тя пак го хвана.
— Ще събера децата от дървесните къщурки — каза ми Джейкъб.
Аз му кимнах.
— Моля те, внимавай, моля те — предупреди го Мигел и се върна да го прегърне.
— Ще се видим след малко — обеща му Джейкъб.
Двамата се спогледаха за последно и Мигел излезе след Лиза.
— Съжалявам, не знаех… телефонът… — подхванах.
Джейкъб поклати отривисто глава.
— Дори Мигел не е разбрал. — Като забеляза физиономията ми, той ме хвана за раменете. — Най-добре върви с Лиза и другите.
Думите му разсеяха ужаса, обгърнал съзнанието ми.
Аз бях виновна. Неволно бях довела похитителите до Убежището и най-лекомислено бях решила, че няма да проследят липсващия телефон. Нямаше да напусна това място, докато не се уверях, че всяко едно дете е в безопасност.
— Не — отвърнах. — Не, Джейкъб. Необходими са ни оръжия…
— На горния етаж са — каза той, отправяйки се натам.
Децата, заспали в стаите, вече бягаха надолу по стълбището, докато ние търчахме нагоре. Лиза стоеше в коридора и ги направляваше към мокрото помещение, преброявайки всяко дете, минаващо покрай нея.
Накрая ни уведоми тихо за бройката:
— Осем!
— В къщурките са девет, нали? — попитах Джейкъб.
— И пред дупката има четири — отговори той.
Рояк от жарки ругатни профуча през съзнанието ми. Дупката — Приянка и Роман бяха или в капан, или в най-голяма безопасност.
Втурнахме се към таванската стая. Спалнята на Руби и Лиъм.
Не я бяха променили изобщо от последното ми посещение — изглеждаше почти затрогващо. Подът бе застлан със същия дебел зелен килим, наследен от бабата на Руби, пред прозорците на отсрещната стена, докъдето стигаха всички въжета от дървесните къщурки, си стояха раираните пердета, ушити от Руби. Нямаше други мебели, освен бюрото, леглото с две нощни шкафчета и библиотеката. Затова никой не можеше да се скрие тук, ако се стигнеше до нещо подобно.
Последните две деца вече ни чакаха в спалнята. Джен и някакво друго момиче с гарвановочерна коса бяха измъкнали тежките сандъци с оръжия изпод леглото и сглобяваха пистолетите.
— Какво става? — попита Джен.
Джейкъб приклекна до тях. И аз сторих същото, но пропълзях до ръба на прозорците с изглед към къщурките, прилепяйки гръб към стената.
— Акция ли е? — попита другото момиче с осезаема нотка на страх в гласа си.
— Не — отрече Джейкъб и плъзна един пистолет към мен. — Нещо друго.
Нов писък проряза въздуха — някъде в мрака навън изпращя дърво и се сгромоляса на земята с трясък. Запълзях на колене и огледах сенките между дърветата.
— Не виждам нищо…
Тънки червени лъчи светлина пронизваха храстите — мерници на оръжия, обхождащи земята пред къщата.
— Скрийте се! — изкрещях и отскочих от стената.
Двете момичета се хвърлиха към другия край на стаята и приклекнаха в отбранителна поза до вратата. Джейкъб преобърна с едно движение леглото и библиотеката и ги плъзна към нас, барикадирайки ни зад тях.
— Трябва да проверим отзад, за да знаем дали са обкръжили цялата къща — обяви той. — Джен, ти идваш с мен. Зу и Ана, стойте тук и ни прикривайте.
Гласът му се изгуби сред мощния залп от изстрели, които надупчиха едната страна на къщата, разпръсвайки трески от дървената й облицовка. Парчета стъкло и гипс се разхвърчаха в яростен ураган.
— Децата успяха ли да се измъкнат от къщата? — попитах с уста, пълна с пушилка и прахоляк.
От долния етаж не се чуваше нищо. Явно бяха стигнали до тайния изход. Трябваше да са избягали.
Ала децата отвън…
Изстрелите стихнаха, но не и писъците.
— Помощ! Помогнете ми!
— Излизай! Бягай!
Следващата ми мисъл ме смрази до кости. Ако нападателите искаха да ги убият, децата вече щяха да са мъртви.
— Няма да ги убият — казах на другите в стаята. — Ще ги отвлекат!