Джейкъб се промъкна между строшените мебели, влачейки пушка след себе си. Опря я върху надупчената от куршуми прозоречна рамка и погледна през оптиката й. Лицето му се обливаше в кръв от рана, изникнала в основата на носа му. Аз се добрах до отсрещната страна на прозореца, стиснала здраво пистолета.
— Можеш ли да се прицелиш? — изшушуках, проточвайки врат да надникна през ъгъла на прозореца.
Не можеше. Щеше да улучи някое от мятащите се, пищящи деца, които похитителите извлачваха от горичката.
— Защо не използват силите си? — попитах го шепнешком.
Децата със сигурност знаеха, че тези хора не са приятелски настроени, и чувахме, опитите им да се измъкнат дори под дулото на пистолетите им. Нещо друго им пречеше да използват способностите си. Нещо, което не виждахме оттук.
Мъжете в черно приличаха на чудовища. Боядисали бяха лицата си, така че да се сливат с гората, и носеха бронирани униформи, сякаш бяха тръгнали на война. Също като онези, които ни отвлякоха в Пенсилвания.
Ужас сграбчи сърцето ми. Това място бе сбъднатата мечта на Лиъм и Руби, а аз го бях превърнала в кошмар. Злото ме беше проследило дотук и сега щеше да опропасти живота на тези невинни деца.
Вдигнах предпазителя на пистолета си, проверих пълнителя и го върнах на мястото му. Не бях усещала тежката, горчива целувка на оръжие в ръката си от дете, когато Вида ме научи да стрелям. След това се заклех да не наранявам никого, камо ли да убивам. Нямаше да ми се наложи. Не и в света, който създавахме.
Нямаше да се страхуваме от всеки непознат и намеренията му към нас.
Нямаше да се отбраняваме и да се оправдаваме със самозащита.
Нямаше да чувстваме студения допир на смъртта всеки път, когато излезехме навън.
Стиснах пистолета. Няма да ви позволя да вземете тези деца!
— Къде тръгна? — прошушна Джен, когато се устремих към вратата. — Зу! Недей така!
Минах покрай нея, игнорирайки възраженията на всички в стаята.
Но войниците сякаш ме усетиха — някак разбраха кога точно да ме нападнат. Направих едва стъпка навън и някой включи устройството за Бял шум.
В мига, в който осъзнах, че още съм на крака, видях, че всички останали лежаха на пода.
Шумът екна от външните колони, обгръщайки къщата като ураганен вятър. Бучене, прекъсвано от оглушително пищене. Но просто… го чувах. Проникваше гръмко, агресивно в черепа ми, но без да смогне да изпържи мозъка ми.
Не и моя.
Джен стенеше, присвила крака към гърдите си, запушила ушите си с длани. В другия край на стаята Ана се мъчеше да се надигне от пода, олюлявайки се като упоена. На няколко крачки от нея Джейкъб извърна глава към мен, лицето му беше червено и обляно в пот от напъна да устои на Белия шум.
— Б-бягай! — съумя да извика.
И аз побягнах.
Експлозията в университета — помислих си, препускайки надолу по стълбището. Стоях толкова близо до колоните, когато избухнаха… Веднага след това не чувах почти нищо и макар че слухът ми се възвърна лека-полека, беше напълно възможно просто да не долавях сковаващата мозъка честота, вградена в Белия шум.
Откъде идва?
Щом стигнах най-долните стъпала, забавих крачка. Коридорът беше обсипан с късове тапети и стъкло, картините, които още висяха по стените, бяха накривени или обърнати на обратно. Вдишах дълбоко, опитвайки да си представя как би постъпила Вида в такъв случай, и вдигнах пистолета. Дъските на пода до вратата изскърцаха. Завъртях се към звука. На прага стоеше тъмна фигура, облечена в черно от глава до пети и насочила дулото на пушка право към челото ми.
Вместо да се прицеля с пистолета си, аз разперих лявата си ръка. Слушалката на мъжа беше достатъчна. Овладях контрола над мъничкото електрическо устройство и толкова усилих мощността му, че накрая избухна като фойерверк от едната страна на лицето му. Другите уреди по него — фенерчето, закачено на колана му, оптиката на пушката му, тейзърът му — изпукаха и завибрираха, докато извличах синкавобелия им заряд. Пластмасовите им корпуси изпращяха като счупена кост и изригнаха в пламъци.
— Мамка му!
Мъжът изкрещя и се свлече на пода, мъчейки се да свали колана си, за да потуши огъня. Тръгнах към него и съзнанието ми притъмня от стремежа да го довърша, да го накажа, задето бе нарушил спокойствието на скривалището ни. Стъпка напред, и още една. Пистолетът не трепваше в ръцете ми.
Две сенки се изнизаха покрай външната страна на предните прозорци, под които стенеше войникът, и се втурнаха към верандата. Погледах ги за миг през дупките от куршуми във входната врата, преди да хукна в противоположната посока.