Претичах през коридора, минах през всекидневната и се озовах в кухнята. Външната врата на мокрото помещение още беше заключена, но не исках да рискувам. Дръпнах настрани късото перденце пред стъклото й, долепила гръб до стената. Нещо сребристо привлече вниманието ми. Свалих от стената таблото за писане и го задържах така, че огледалната му рамка да отразява пространството от другата страна на вратата.
Никой не се мяркаше там. Излязох приведена в мъглата, разстилаща се откъм езерото. Миризмата на влажна пръст се примесваше с пушилката от изстрелите. Белият шум продължаваше да кънти, не чувах почти нищо друго, включително собствените си стъпки, докато навлизах все по-надълбоко в гората, преследвайки електрическия импулс, който излъчваха колоните.
Надникнах наляво по пътеката. Други черни фигури сваляха неподвижните тела на деца от къщурките по дърветата. Завъртях се към тях, притиснала спусъка на пистолета толкова здраво, че се учудвах как още не съм стреляла неволно. Мъжете влачеха децата в страховита верига по пътеката към езерото. Умът ми крещеше да стрелям, но…
Не мога. Щях да сваля максимум един от войниците и да разкрия местоположението си на останалите. Прехапах долната си устна толкова силно, че вкусих кръв. Не — трябваше да спра Белия шум. Да помогна на другите деца да си върнат способностите, за да се борят заедно с мен.
— Хайде… къде си? — процедих през зъби.
Белият шум се разпръскваше из гората, обгръщаше всеки сантиметър от нея и сякаш се изливаше отвсякъде и отникъде. Не ме беше поразил, но силата на звука му не ми позволяваше да се съсредоточа върху никоя мисъл. Движех се през дърветата, водена единствено от интуицията си и заряда. Бях толкова разсеяна, че се препънах в първата колона. Коленете ми поеха тъпия сблъсък със земята. Заопипвах скалите и купчините изгнила шума за четвъртитата кутия. Никъде не се виждаха кабели, което не ми харесваше — означаваше, че колоната не е свързана с другите и ще трябва да ги издирвам една по една.
Разтърсих глава и освободих онази сребриста нишка от съзнанието си. Когато силата ми се свърза с устройството, сърцето ми подскочи. Усилих заряда до прегряване, докато батерията не започна да се пропуква. Пластмасовият корпус се разтопи със свистене и звукът най-накрая секна.
Скочих на крака, опрях длан в най-близкото дърво и погледът ми впримчи като в мрежа всичко наоколо, претърсвайки гората.
Някой пищеше, молеше се.
— Недейте, недейте!
Стиснах челюсти. Тръгвай — подканих се. — Тръгвай!
Дървото от дясната ми страна сякаш избухна — куршумите превърнаха кората му в трески. Някакво остро парче поряза бузата ми и жилещата болка накара очите ми да се насълзят, размивайки зрението ми. Залегнах в мъглата и притиснах с ръка мястото, откъдето вече се стичаше топла кръв към брадичката ми.
Но всичко това нямаше значение. Нова електрическа верига ме призоваваше с песента си иззад една избуяла папрат, заглушавайки дори пращенето на пожара, който разпалваше Белият шум в ушите ми.
Бях близо — толкова близо. Електричеството на колоната гъделичкаше фините косъмчета по ушите ми, лицето ми, врата ми. Коленичих и долових как калта се просмуква в дънките ми, но трябваше да се съсредоточа, за да се свържа с новия заряд, въпреки че не виждах колоната. Явно тази беше по-голяма от първата, защото електричеството й притисна два пъти по-плътно сетивата ми.
Пронизителна болка шибна като камшик основата на черепа ми. На мястото се разля гъделичкаща топлина и плъзна нагоре и надолу по гръбнака ми. Вдигнах трескаво ръце, издирвайки раната, дупката, която куршумът беше направил през костите, нервите и мускулите ми.
Ала не открих рана. Нямаше нито кръв, нито драскотина дори…
Режещата болка изчезна също толкова внезапно, колкото се появи, карайки ме да загубя равновесие. Подпрях се на длани и не успях да забия лице в калта. Запълзях през храсталака и пак призовах сребристата нишка от съзнанието си, за да ме отведе при колоната.
Нищо.
Панически вой, по-оглушителен дори от Белия шум, си запроправя път през гърдите ми.
Не усещах познатото гъделичкане от връзката със заряда на колоната. Не чувствах импулсите на електричеството в нея. Нито на статичното, което обикновено обгръщаше съзнанието ми, когато проникнех в нова верига.
Нищо.
Запрепъвах се през буйната растителност, докато не се натъкнах на колоната. Допрях длан до кутията й. Не усетих нищо. Бях сама в тялото си и празнотата отваряше паст в съзнанието ми, за да ме погълне цялата.
Не чувствах нито искра.