Силата ми бе изчезнала.
Осемнадесета глава
— Какво става… По дяволите?
Стиснах косата си в шепи, затворих очи и пробвах да се концентрирам върху сребърната нишка, представих си я навита на кълбо в съзнанието ми. Колкото повече клечах с блъскащо сърце, толкова по-надълбоко пропадах в този кошмар.
Някой изкрещя — изкрещя моето име.
Опомних се внезапно и усетих тежестта на пистолета в ръката ми, реалната опасност, в която се намирахме. Белият шум раздираше тишината наоколо и като че ли се засилваше с всяка изминала секунда на бездействие, на безчувственост… Ала в онази секунда на тъмен хаос една отрезвяваща мисъл успя да се избистри в ума ми.
— Не ти трябват пси-способности, за да разбиеш някаква си колона, глупачке — процедих.
Изолирах се от всички звуци, от всичко подвижно наоколо, прицелих се и стрелях по предната страна на колоната. Тя отскочи от земята, когато куршумът я прониза. Вторият я накара да замлъкне.
Следващата колона бе достатъчно близо, че да я намеря само по звука. Стъпих здраво на земята и започнах да въртя глава, докато ушите ми не изтръпнаха болезнено от напъна да открият от коя посока идва Белият шум. Присвих очи, издирвайки колоната сред мъглата, мрака, дърветата — всичко помежду ни.
Изстрелът беше невъзможен — нито можех да се прицеля, нито да се доближа повече заради войниците и децата по пътеката отсреща. Затова насочих пистолета нагоре и стрелях по дебелите клони на дъба, служещи като основа за недовършената десета къщурка.
Имах чувството, че оръжието се опитва да се изтръгне от ръката ми, докато изпразвах пълнителя по клоните. Чужди куршуми засноваха между дърветата като оси, но аз не се отказах, докато масивният клон не изпращя.
Когато най-сетне се откърши от ствола на дъба, залегнах на земята. Чух как се сгромолясва върху шумата заедно с основите на дървесната къщичка, която Лиъм строеше. Поне нямаше да ми се наложи да издирвам повече колоната — клонът и гредите я затрупаха, притъпявайки Белия шум.
Някъде зад мен изпращя клонка. Завъртях се и мярнах нещо подвижно с крайчеца на окото си. Насочих пистолета към него.
Оказа се момиче.
Момиче с нездраво бледа кожа, хлътнали очи и толкова изпъкнали скули, че очаквах, ако съблече дрехите си, да зърна как сините му вени се свързват с разтуптяното му сърце. Гъсти тъмни мигли обрамчваха поразително сините му очи.
Отпуснах се леко. Поне едно дете беше съумяло да се измъкне от къщурките.
— Добре ли си? — попитах го.
То стисна миниатюрното златно цветенце, окачено на верижка около врата му, и втренчи очи в мен, видимо стъписано от нападението.
— Трябва да бягаш! — пришпорих го. — Влез през задната врата на къщата и мини през тайния изход в мокрото помещение. Другите вече избягаха.
Момичето се поусмихна, макар и някак безрадостно.
— Благодаря, че ми каза.
Не чух мъжа да ме доближава в гръб, но определено усетих как ме блъсва в черепа с дръжката на пушката си. Пред очите ми избухнаха ослепителни светлини и потънах в агония, в мрак.
— … ен! Оуен…!
Това беше…
Провлачих крака по влажната земя. Чувствах ги пълни с пясък.
— Зу!
Това беше… името… Оуен… Мисълта закръжа в ума ми, но не смогвах да я стигна. Пърхаше под настойчивия напор на съня и всеки път, когато чувах някой да вика името, в съзнанието ми просветваше един цвят.
Червен.
Отворих очи и споменът за изминалите няколко часа се разби в мен, изблъсквайки въздуха от дробовете ми.
Убежището. Момичето. Мъжът в черно. Пушката.
Заловили са ме.
Ръцете ми… Опитах да ги вдигна, да потрия с пръсти неумолимото напрежение в тила си. Мъжът, чийто радиопредавател жужеше точно над главата ми, ме влачеше през камъни, щръкнали корени и бодливи храсти. От кръста надолу се чувствах като изсечена от скала, а нагоре — толкова въздушна, че сякаш изобщо не съществувах.
Теренът под мен внезапно поомекна, изравни се. Кръвта се завърна в крайниците ми заедно с болезненото усещане, че са препълнени с горещ пясък. Мъжът ме влачеше с една ръка за яката на ризата ми и така я беше усукал, че ме задушаваше.
— Оуен! Оуен, недей!
Мъглата се виеше в нощта, рисуваше спирали в мрака. Отново стиснах очи в опит да проясня зрението си. Когато ги отворих, не видях къщата.
Но видях как едно хлапе, на около тринайсет, излиза на пътеката, заставайки между нас и Убежището. Със светлата си кожа и бяла тениска приличаше на призрак. Лесна мишена.
Заритах по земята, за да забавя нападателя си. Пред нас шепа други войници в черно се бореха със своите гърчещи се, съпротивляващи се товари. Децата ритаха и дращеха, а мъжете се смееха. Присмиваха ни се.