Защо никой не използва способностите си?
Пак потърсих сребристата нишка в съзнанието си, но не я намерих. Нямаше нищо, нищо. Не усещах електрическите устройства по мъжа повече… за сметка на биенето на сърцето му.
Не могат — проумях аз. Явно бяха блокирали съзнанията им също като моето.
Навярно с някой недоловим звуков сигнал или с потискащ силите ни токсин, пуснат в мъглата. Можеше да е какво ли не, но резултатът беше еднакъв за всички ни. За пръв път от цяло десетилетие нямах какво да призова в себе си. Нямах сила.
И това ни отнеха — прошепна онзи бунтарски глас в главата ми.
Не. Даже лишени от способностите си, ние не бяхме беззащитни. Извъртях се рязко с надеждата да хвана войника неподготвен. Пресегнах се назад и забих изпотрошените си нокти в ръката, стиснала тила ми. Но вместо кожа одрах някаква твърда, груба материя.
Той премести ръката си надолу и впи пръсти още по-надълбоко във врата ми. Започнах да се извивам във всички посоки и да се отбранявам дори по-свирепо, мъчейки се да напълня дробовете си с въздух. Пред зрението ми отново се разля черно петно. Когато тялото ми се отпусна, натискът върху тила ми също поотслабна, но не достатъчно, за да се изтръгна.
— Изскочи още една бройка — гласът на мъжа бе дрезгав и пропит с присмех, ала не знаех дали говори за мен или за Оуен.
В носа ми нахлу гъста пушилка. Стрелнах поглед към къщата, сигурна, че мъжете са решили да я подпалят, за да унищожат докрай всичко добро наоколо.
В следващия момент обаче нов огън се разрази зад гърба ми. Горещи вълни обляха кожата ми през влажните ми дрехи, но не я изгориха.
Мъжът изкрещя и ме пусна в мрака. Когато зрението ми се избистри, видях как пламъкът в средата на гърдите му лумва нагоре и обгръща главата му в златист талаз.
Вцепенението не беше засегнало всички докрай. Оуен — Оуен още владееше силата си.
Само толкова ми трябваше. Търкулнах се настрани със свит от мириса на горяща плът стомах. Скоро нови писъци раздраха въздуха. Обърнах се по корем и се надигнах на колене.
Мъжете се възпламеняваха един по един, виейки като вълци — каквито и бяха. Хрумна ми смахнатата, мимолетна мисъл, че както горяха пръснати по криволичещата край гората пътека, вероятно от разстояние приличаха на свещички по торта за рожден ден.
Пламъците лумтяха толкова ярко, с такава опустошителна мощ, че войниците имаха едва броени секунди да изкрещят в агония, преди дробовете им да изгорят.
Веднага, щом се освободиха, децата се устремиха към къщата. Наглед всички бяха невредими, с изключение на видимите белези от грубото отношение на похитителите.
Заобиколиха отдалеч момчето, което още стоеше по средата на пътеката и безизразно наблюдаваше гротескно разкривените обгорели фигури по земята. Вятърът тласкаше пламъците от техните останки към къщата и скоро щяха да погълнат външната облицовка и верандата й.
— Оуен! — провикнах се, скачайки на крака.
Момчето впери взор в мен.
Ето защо — прошепна онзи тъмен глас. Именно затова приех толкова лесно мерките, които Круз и администрацията й приложиха спрямо всички пси. Затова онази скептична част от мен кимна чинно и се съгласи да повтаря пред света причините за законовите ограничения върху силите ни. Затова хората неизменно щяха да се боят от нас, а ние се почувствахме длъжни да приемем дори малкото късче свобода, което ни се предлагаше.
Никой не биваше да притежава подобна сила.
Никой не биваше да търпи наказание, задето я впрягаше в защита на себе си и на всички безпомощни.
Беше ужасяващо.
Но и необходимо.
Направих поредна крачка към него и стомахът ми се разбунтува. Това е дете. Просто дете.
Сам контролираше силата си. Нямаше потребност друг да го стори.
— Оуен — казах по-кротко. — Достатъчно…
Бушуващите пламъци около къщата обливаха лицето му в топло сияние. По него проблесна осъзнатост. Очите му се изпълниха с детски страх.
— Всичко е наред — казах му и протегнах ръка към него. — Добре си…
Стъклената врата на Убежището се отвори и се затръшна силно.
И двамата се завъртяхме натам, но Оуен беше по-бърз. Двама мъже скочиха от верандата с извадени пистолети и предприеха едва по крачка към нас, преди първият да се възпламени като факла.
Заслепен от огъня и дима, войникът се запрепъва обратно към къщата, срутвайки се до една от дървените колони на верандата.
Не можех да помръдна. Периферното ми зрение притъмня и вече не виждах войника, а Мел. Виждах Защитниците, репортерите, зрителите, разкъсани от онзи взрив.