Спри, спри, спри — затръсках глава, очаквайки всеки момент да повърна. За секунди пламъците плъзнаха нагоре по тъмното дърво и обгърнаха верандата. Вторият мъж изгледа уплашено Оуен и застина на място.
Момчето просто се взираше в него. След малко сбърчи чело, първо от недоумение, а сетне от искрена тревога. Хвана се за главата и простена от болка.
Не. Белият шум.
Момичето пак се появи откъм дърветата, сякаш се материализираше от нощното небе. Беше пъхнала ръце в джобовете на възголямото си яке и наблюдаваше превития Оуен. Устните й се изкривиха в жестоко подобие на усмивка.
Тя ли го правеше?
Момичето изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила, като че мъглата и мракът я погълнаха. Не можеше да е съвпадение — натискът върху съзнанието ми се увеличаваше. Момичето ни го причиняваше някак. Но щом силата й не беше повлияла веднага на Оуен, явно трябваше да я прилага поотделно на всеки пси.
Войникът на верандата реши да се възползва от възможността и вдигна пистолета си.
— Не!
Хвърлих се напред и прегърнах Оуен, за да предпазя малкото му телце.
Прокънтя изстрел.
Нечие тежко тяло се строполи на земята сред дрънчене на екипировка и шумолене на плат. Когато не усетих очакваното жилване от куршум, отстъпих назад и заопипвах трескаво Оуен, търсейки рана, кръв.
— Добре съм — промърмори той с треперливи като тялото му думи. — Добре съм.
Проехтя вик. Една жена с униформа и дрънчащо оборудване хукна към нас откъм гората, където сигурно издирваше скрити деца. Успя да стори броени стъпки, преди тялото й изневиделица да полети напред под напора на куршум, забивайки се в близкото дърво.
С Оуен се обърнахме тъкмо навреме, за да съзрем как Роман изскача от облака пушилка и пепел и се прицелва в един от войниците, побягнал с дете през гърба. Той присви очи, зае стабилна поза и стреля — куршумът прониза ивицата гола кожа на врата му, между тялото на момичето и бронираната му жилетка.
— Виждаш ли? Невинаги е лошо да закъснееш за купона — провикна се към него Приянка от укритието си зад едно дърво. После добави леко ядосано: — Никога не подценявай значимостта на драматичната неочаквана поява. Добре ли си, Зу?
Не бяха избягали.
Окопитих се от смайването си и завлякох Оуен зад най-близкото дърво, опитвайки да го прикрия някак с тялото си.
— Зу? — извика ме пак Приянка.
— Добре съм! — отговорих й с глас, пресипнал от дима и огромното облекчение, което ме превзе най-неочаквано.
Мъчат се да ни помогнат.
Трябваше да са избягали, ала някак бяха узнали, че се задава опасност, и бяха направили всичко възможно, за да ни предупредят. А после бяха излезли сред цялата касапница, за да помогнат на децата.
Двамата тийнейджъри, които ги прикриваха, изскочиха от гората и прелетяха покрай мен. Всеки носеше на гърба си по едно дете.
— Оуен. — Приведох се да го погледна в очите. Кожата му гореше. — Трябва да тръгнеш с тях, ясно?
— Мога да помогна — каза тихичко момчето.
Гъстият пушек се спускаше над нас като завеса. Дори когато дишах през устата, усещах вкуса му по езика си.
А Оуен… Той подскачаше при всяко пъшкане, при всеки сподавен вопъл на момичето и момчето, пазили доскоро дупката, които сега минаваха покрай обгорените останки на войниците.
— Вече помогна — уверих го. — Необходимо е просто да тръгнеш с тях, за да те отведат на някое безопасно място.
Момичето махна на Оуен да я последва. Той се откъсна от мен, но вместо да хукне към него, вдигна ръце.
— Какво правиш? — попитах го. — Оуен!
Пламъците около къщата се свиваха и издигаха като планини, недосегаеми, гладни за чистия въздух и дървените й основи. Оуен плесна силно с длани и огънят мигновено угасна.
Момчето надникна към мен и побягна след останалите. А аз със закъснение си спомних за момичето, на което бях обяснила къде да открие евакуираните деца.
Благодаря, че ми каза.
Това се беше случило преди пожара. То или някой от войниците вече определено бяха имали достатъчно време, за да тръгнат подире им. Да ги наранят.
Забелязах Роман тъкмо когато се канеше да се скрие зад едно дърво, за да смени пълнителя на пистолета си.
Отскочих да взема оръжието на убитата униформена и се устремих към него като стрела. Във въздуха наоколо свистяха куршуми.
Когато се блъснах в ствола на дървото и приклекнах до Роман, той се обърна към мен с трескаво облекчение по лицето. Пресегна се да обгърне с длан задната част на главата ми и ме придърпа към себе си. Налагаше се да крещи, за да го чуя сред оглушителния пукот на оръжията.