— Какво правиш?
Тя скочи от верандата и дългите й крака бързо скъсиха разстоянието между тях. Лана пробва да отстъпи назад, отказвайки да я погледне.
Приянка отвлече вниманието й достатъчно, че болезнената горещина и напрежението в черепа ми да поотслабнат за секунда. Понадигнах се от земята и запълзях към изпуснатия си пистолет.
— Ти как мислиш? — изплю Лана.
Очите й обходиха трима ни с озлобената подозрителност на животно, разбрало, че всеки момент ще го хванат натясно. Приянка спря и сякаш помежду им се простираше магнитно поле, тъй като и Лана застина на място.
— Нямам представа — отвърна тихо Прия. — Ще ми обясниш, докато се пръждосваме оттук.
Нещо пак прещрака в съзнанието на Лана и тонът й отново се превърна в отчужден и равен.
— Никъде няма да ходите. Мои сте.
— Твоя съм, и още как, слънчице — каза Приянка и се усмихна измъчено, коленичейки до Роман, за да провери пулса му.
О, така било значи! — помислих си.
— Нямах това… — подхвана Лана. Ноздрите й се разшириха от ярост и тя вдиша дълбоко. — Недей. Знаеш какво имам предвид.
— Знам много неща — провлече Приянка, изправяйки се. Роман също опита да стане, но успя единствено да коленичи. — Знам, че момичето, което обичах, не би наранило друго човешко същество, особено брат си.
— Също както и При никога не би ме напуснала, нали? — подхвърли гневно Лана.
Приянка едва сдържаше безизразното си изражение, но очите й я издаваха.
— Какво ти се е случило?
Лана сключи пръсти в юмрук и пристъпи напред.
— Той ме направи по-силна. Никой няма да ме нарани отново. Дори ти. Той се погрижи за мен. Затова е единственият човек, заслужил предаността ми.
Една дума се възправи от болката, разтърсваща съзнанието ми. Кой?
— Кой… по дяволите… е той? — процедих през стиснати зъби.
И двете не ми обърнаха внимание, съсредоточени една в друга.
Приянка разпери ръка.
— Просто… ела с мен. През цялото това време се мъчим да те намерим, да стигнем до теб.
— Лъжкиня — прошепна Лана, но този път не отстъпи назад и забоде поглед в протегнатата ръка на Приянка.
Пръстите й трепереха, а по лицето й си личеше, че колкото и да се стараеше да го прикрие, сърцето й се късаше. Въпреки това стори още една крачка към Лана.
— Чака ни толкова много работа, забрави ли?
В какъвто и унес да бе изпаднала, Лана се изтръгна от него.
— Не.
Изстрелът се чу секунда, след като куршумът се заби в дървото на сантиметри от главата на Лана. Джейкъб беше заел отбранителна позиция на верандата и вече се прицелваше втори път. Момчето, което зърнах по-рано, стоеше зад него с обляно в сълзи лице, и явно му обясняваше какво се е случило.
Далечно бучене на хеликоптерни витла проряза нощното небе, усилвайки се с всяка изминала секунда. Приянка се възползва от моментната разсеяност на Лана и скочи към нея, но момичето се оказа по-бързо — и физически, и в преценката на ситуацията. Хукна през храсталака, прескачайки един повален дънер, и се загуби в гората.
— Не! — провикна се след нея Приянка. — Лана!
Натискът върху съзнанието ми се вдигна с прорязваща болка и зрението ми се разцепи надве. Роман трепереше задъхано до мен.
В главата ми, в ушите ми, във вените ми ехтеше оглушително пращене. Жадуваната милувка на силата ми ме възпламени, потушавайки ужасяващата тишина.
— Добре ли си? — провикна се Джейкъб и дотича до мен.
Изчаках световъртежът да отшуми, преди да поема протегнатата му ръка. Роман се беше изправил на крака и тъкмо се обръщаше да тръгне след Лана и Приянка през гората.
— Заловили са Саша! — извика момчето от верандата.
Мамка му! Сграбчих ръката на Роман.
— Върви след Лана, аз ще…
Той разтърси отривисто глава и се изтръгна от хватката ми.
— Не, аз отивам. Ще потърсиш ли Прия?
Още бях достатъчно замаяна, че да не проумея молбата му веднага, а докато успея, той вече тичаше подир двете момичета, навеждайки се да вземе един пистолет от земята. Сетне мракът и димът погълнаха и него. Джейкъб ме хвана за рамото и аз подскочих от неочаквания допир.
— Добре ли си?
— Само Саша ли липсва? — попитах.
Той кимна и очите ми пак се насълзиха от облекчение.
— Води го — посочих с глава момчето. — Ние ще намерим Саша.
— С други думи… категорична си, че можем да им се доверим? — настоя той, избърсвайки потта от челото си.
Върнах поглед към димящата гора, претърсвайки я за следи.
— Имам особена слабост към хора, спасяващи деца от отвличане и убийство.
Той изцъка с език.
— Значи решението е единодушно. Момичето спаси и моя задник, и този на Джен, като влетя в къщата. И аз развих слабост към нея.