Но по-важното беше, че най-накрая разбирах какво се случва. Тъмнината, която бях усетила в тях, лъжите им — всичко това не беше плод на зъл умисъл, а бе заради момиче, каквото никога не бях срещала.
Като нас, но не съвсем.
Побягнах надолу по пътеката и като свърнах към гората, извиках Приянка по име. Умът ми препускаше. Способностите на Лана… това, че можеше да влияе на съзнанието ни, да потиска силите ни, да пронизва нервите ни с непоносима болка, ме тласкаха към предположението, че сигурно я бяха класифицирали като Оранжева. Единствените други от тази категория, които познавах, бяха Руби и Кланси, но техните способности не бяха точно такива. Той умееше да внедрява мисли в умовете на хората, да манипулира емоциите им и телата им, но само Руби беше в състояние да повлияе директно на нечия памет.
Когато съзрях Приянка да крачи към мен със скръстени ръце и сведена глава, спрях да я изчакам. Цялото й тяло трепереше, а лицето й изглеждаше изцедено от всякаква емоция.
— Добре ли си? — попитах я.
Тя поклати глава, неспособна да ми отговори в първия момент. Стори ми се… не точно безпомощна, а изгубена.
— Не можах… Не бях достатъчна… Не можах да я убедя.
— Не знам дали някой би съумял — скалъпих аз.
— Аз бих. И трябваше. Но обещах на Роман да не рискувам твърде много.
Въпреки че не ги повтори, видях отражението на онези думи по лицето й: Не бях достатъчна.
— Мислех, че ще тръгне към езерото, за да я вземе хеликоптерът — додаде Приянка с уморен глас, — но тя сякаш се сля с нощта. Вероятно е поела в друга посока. Не успях да я задържа… Не успях да я задържа.
Говореше така, като че се унасяше в сън. Хванах я за ръката, за да й предложа опора.
— Искаш ли да я потърсим заедно? — попитах. — Земята е достатъчно влажна и сигурно ще можем да проследим стъпките й с малко повече светлина.
Откровено казано, не ми се тръгваше след момичето, което току-що бе пробвало да свари мозъка ми. Но не можех да понеса идеята, че ще продължи да причинява същото и на други пси. Не само заради жестокия начин, по който ни нараняваше, но и защото очевидно й носеше удоволствие.
— Не. А поемем ли след нея, само още избяга по-надалеч — отвърна горчиво Приянка, разтривайки челото си. — Трябва да намерим начин да я привлечем при нас.
Не казах нищо, но тя явно разтълкува изражението ми.
— Виж какво… Лана е… Тя е различна.
— Това някак ми убягна — вметнах сухо.
Тя прехапа долната си устна.
— В момента не е на себе си. Това не е тя. Не знам какво са й причинили, но това не е момичето, което познавам.
— Нека отгатна, обикновено е истинско слънчице. — Спомних си със закъснение прякора, който Прия беше използвала. — Извинявай.
Тя махна с ръка, а като тръгнах обратно към къщата, ме последва.
— Но очевидно има някаква връзка с похитителите — настоях. — Каква е историята?
Приянка имаше вид, като че всеки момент щеше да повърне.
— Ами… май похитителите са преследвали нас двамата с Роман. Съжалявам… страшно съжалявам. Не бях сигурна, докато не видях Лана. Той… Вероятно искат да ни върнат обратно.
Не бях убедена в теорията й. Още липсваха прекалено много парчета от пъзела. Предупреждението по телепромптера например. Пък и ако похитителите преследваха само Роман и Приянка, защо щяха да организират цяла експлозия? Ала един въпрос ме измъчваше най-много.
— Кои са тези, които искат да ви върнат обратно? — полюбопитствах. — Кръгът „Псион“? И за кого говореше Лана? Кой я е направил по-силна?
Изражението й беше толкова отнесено, че не знаех дали ме е чула, докато не отговори:
— Нямам представа. Някой може би е… някой може би е поел контрола над „Псион“. Променил е правилата. Преди си сътрудничеха единствено с хора с пси, но някои неща… някои неща се променят. Не ни беше позволено да си тръгваме. Никога. Явно сме нужни на някого.
Приянка сякаш се мъчеше да събере сили, за да продължи.
— Когато напуснахме, тя не тръгна с нас Не биваше да я зарязваме, но беше неизбежно. Наистина, кълна се.
— Вярвам ти — отвърнах, учудена от осезаемата й потребност да проявя разбиране.
Тя подхвана отново с изтерзан поглед:
— Помъчихме се да се свържем с нея, но не успяхме. И междувременно са й причинили това…
Приянка вкопчи пръсти в косата си.
— За силата й ли говориш? — попитах. — Струва ми се, че е от Оранжевите, но как е способна на подобно нещо?
— Не знам, не знам… някак са… Лана беше усмихнато, слънчево момиче, не… не такова безсърдечно същество. — Долавях, че е на ръба на сълзите. — Научили са я да наранява хората. Не биваше да я изоставям.